– Трябваше, мамо! За другата седмица имам да правя раковина на тема Пътят на Мероу.
– Нищо чудно тогава, че не мога да те измъкна от леглото – отбеляза Изабела. После вдигна една от раковините и я поднесе до ухото си.
– Завладяването на Пустошта от Меровингите2 на професор Джовани Бола – каза тя и захвърли раковината. – Дано не си загубила много време точно с тази. Бола е глупак. Доморасъл генерал. Твърди, че опафагите са спрени със заплахата за налагане на санкции. Пълни глупости. Опафагите са канибали, а канибалите не се впечатляват от санкции. Когато Мероу изпратила човек да им каже, че им се налагат санкции, те го изяли.
Серафина изстена.
– Затова ли си дошла? Не е ли малко рано за политическа лекция?
– Никога не е рано за политическа лекция – заяви Изабела. – Опафагите били победени, когато миромарската войска, aqua guerrieri3, ги обсадила. Силата победила, не дипломацията. Запомни това, Сера. Никога не сядай на масата за преговори с канибали, за да не се озовеш в менюто.
– Ще го имам предвид, мамо – каза Серафина и подбели очи.
Тя седна в леглото, направено от огромна полукръгла мидена черупка с цвят на слонова кост, и се протегна. Едната половина на черупката бе плътно покрита с дебели розови анемони. Там спеше Серафина. Другата половина представляваше балдахин и стоеше върху върховете на четири дълги конусовидни охлювни черупки. Ръбовете на балдахина бяха богато резбовани и инкрустирани с морско стъкло и кехлибар. От него висяха дебели завеси от клонести жълти водорасли. Между тях се стрелкаха миниатюрни оранжеви гупи и риби мандарини на сини ивици.
Дебелите пипалца на анемоните запосягаха към Серафина, когато тя стана. Облече бял халат от морска коприна, извезан със златен конец и обшит с черупки от седефени миди и миниатюрни перли. Люспите ù бяха с яркия, блестящ цвят на излъскана мед и грееха на подводната светлина. Покриваха опашката и торса ù и подчертаваха по-тъмния червеникав цвят на косата ù. Цветовете си бе наследила от баща си, принцът консорт Бастиаан, от благородната династия Каден от Мраморно море. Плавникът и перките ù, нежнорозови със зелени отблясъци, бяха гладки и силни. Имаше гъвкаво тяло и грациозни движения, присъщи на най-бързите дълбоководни плувци. Кожата ù беше с маслинен оттенък и по правило безупречна, но днес лицето ù изглеждаше изпито и под очите ù имаше тъмни кръгове.
– Какво има? – попита Изабела, забелязала, че дъщеря ù е бледа. – Бяла си като корема на акула. Да не си болна?
– Не спах добре. Сънувах кошмар – отвърна Серафина, докато завързваше колана на халата си. – Имаше нещо ужасно, затворено в клетка. Чудовище. Искаше да излезе, а аз трябваше да го спра, но не знаех как.
Докато разказваше, образите нахлуха отново в главата ù, ярки и плашещи.
– Било е просто лош сън, нищо повече. Лошите сънища идват от нерви – рече Изабела категорично.
– Йелите също бяха в съня. Речните вещици. Искаха да отида при тях – додаде Серафина. – Някога ми разказваше истории за йелите. Казваше ми, че са най-силните русалки на света и ако някога ни призоват, трябва да отидем. Помниш ли?
Изабела се усмихна – нещо, което се случваше рядко.
– Помня, но не мога да повярвам, че ти помниш тези истории. Беше съвсем мъничка, когато ти ги разказвах. За да те накарам да слушаш. Казвах ти, че йелите ще те повикат и ще ти издърпат ушите, ако не седиш мирно, както подобава на добре възпитана принцеса от династията на Мероу. Морска пяна и мъгла са тези приказки, нищо повече.
Серафина знаеше, че Вража и останалите вещици са измислени, но в съня ù изглеждаха съвсем истински.
– Наистина бяха там. Точно пред мен. Толкова близо, че ако бях протегнала ръка, щях да ги докосна – каза тя. После поклати глава заради собственото си лековерие.
– Разбира се, че не са били там. А днес имам да мисля за по-важни неща.
– Съвсем вярно. Готово ли е песен-заклинанието ти? – попита Изабела.
– А, ето защо си тук – отбеляза Серафина. – Не за да ми пожелаеш успех, да обсъждаме прически или престолонаследника, или каквото и да е друго, за което нормалните майки говорят с дъщерите си. Дошла си да се увериш, че няма да объркам песен-заклинанието си.
Избела прикова Серафина с острите си сини очи.
– Пожеланията са безсмислени. Същото важи и за прическите. Това, което има смисъл, е песен-заклинанието ти. То трябва да е идеално, Сера.
То трябва да е идеално. Сера се стараеше страшно много във всичко, с което се занимаваше. И в училище, и в правенето на песен-заклинания, и в състезанията по езда. Но независимо колко високо се целеше, очакванията на майка ù винаги бяха още по-високи.