– Знаят, че отиваме към Лагуната – каза му господин Зелен. – Но не знаят по кое течение ще поемем. Плувай на север със снопа, после свий към залива край Лидо. Ние ще се отправим на запад, после ще се прехвърлим на течението към Киоджия. Щом стигнем самата Лагуна, хрътките ще загубят следата. Ще се срещнем в двореца.
Мъжът кимна и се стрелна на север.
– Сега ще трябва да се движим бързо. Много бързо. Не изоставайте – предупреди останалите. – Ако не успеем да стигнем Киоджия преди войниците на Трахо да се сетят какво сме направили, нямаме шанс.
Никой не продума, докато Таласа започна да се задъхва. Серафина им се примоли да забавят темпото, да ù позволят да си почине, но те отказаха. Двама хванаха Таласа за ръцете и я повлякоха със себе си. Спряха едва когато тя започна съвсем да отпада, а Серафина им изкрещя да спрат.
Сега Серафина се протегна – първо гърба, после опашката, опитвайки се да раздвижи скованите си мускули. Протегна ръце и погледна пръстите си. Красивите ù пръстени ги нямаше. Всичките, освен онзи със сърцето, който ù бе направил Махди. Дали беше оцелял след нападението? А Язид? Замисли се дали някога отново ще види някого от тях.
Серафина свали пръстена от ръката си. Беше толкова прост и невинен, болеше я само от вида му. Припомняше ù всичко, което бе загубила. Махди. Родителите си. Серулия. Животът, какъвто го познаваше.
– Ти принадлежиш на друга Сера, не на мен – прошепна тя. Захвърли пръстена и го загледа как потъва във водата, докато изчезна от погледа ù. После скри лице в ръцете си.
След малко един гласа попита:
– Добре ли си?
Беше господин Син. Седна до нея.
– Направо страхотно. По-добре не съм била – отвърна тя и свали ръце от лицето си.
– Вече сме близо до Лагуната. Ще успеем. Там ще сте в безопасност.
Серафина се изсмя с горчивина.
– В безопасност? Вече не съм сигурна, че знам какво значи тази дума, господин Син.
– Само Син е достатъчно. И Сив. И Зелен. Скъсан плавник не даваме за официалностите. Какво ти е на опашката? – попита и я посочи. – Кърви.
– Ухапа ме змиорка.
– Трябва да го превържеш стегнато, да е притисната раната. Иначе няма да спре.
Той подпъхна ръцете си под края на опашката ù и нежно повдигна перките и плавника, за да огледа раната. Зъбите на змиорката бяха изровили дълбока бразда в нежната плът.
– Лоша работа – изкоментира той.
Серафина се изчерви. Не беше свикнала непознати мъже да докосват опашката ù.
– Нищо ми няма. Наистина – промълви тя и се опита да се дръпне.
– Съжалявам, но моментът не е подходящ за свенливост. Не можем да те оставим да кървиш във водата, докато ни преследват акули хрътки.
Той пусна опашката ù и откъсна широка ивица от полата на роклята ù.
– Ей!
– Случайно да имаш комплект за първа помощ, за който не знам?
– Не, но...
– Значи не разполагаме с нищо по-добро от това – обясни той и откъсна още две ивици.
Сгъна една от ивиците няколко пъти и я сложи върху раната. После уви друго парче около плавника така, че импровизираната марля да се задържи върху раната. Действаше бързо и уверено. Серафина гледаше как внимателно уви третото парче около края на опашката ù, после го прекара над превръзката и го завърза добре, за да не се изхлузи. Кожата му беше светлокафява и гладка, мускули издуваха гърдите и ръцете му. В косата му проблясваха златисти нишки. В един момент той вдигна поглед към нея и тя видя, че очите му са със същия дълбок син цвят като опашката му. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Тя първа отвърна очи и се изчерви.
– Готово – каза той, когато приключи. – Не е идеална, но ще се задържи поне докато стигнем до Лагуната.
– Благодаря ти – каза тя.
Той сви рамене.
– Няма за какво.
– Не само за превръзката – додаде тя. – За това, че ни спасихте. Надявам се, че ще ми кажеш кои сте. Когато се върна в Миромара и всичко това...
Син я прекъсна.
– Това няма да стане. Градът е в развалини и е под контрола на нашествениците. Труповете на загиналите стоят на купчини по площадите. Даже... даже не могат да ги погребат...
Той млъкна и преглътна. Болезнено.
– Син, ти загуби ли някого при нападението?
– Родителите си – отвърна той кратко.
Серафина инстинктивно посегна към ръката му.
– Много съжалявам – каза тя и я стисна.
Той също стисна нейната.
– Благодаря ти – каза меко. – Не можеш да се върнеш там. Обещай ми, че няма да опитваш.
– Но аз трябва да се върна. Това е моят град.
– Вече не. Сега е на Трахо. Обикаля теченията и разпитва хората.