– Кои хора?
– Благородници. Придворни. Слуги. Камериерки. Всеки, който е имал някакъв контакт с теб. Всеки, когото би могъл да заподозре, че те крие. Ако не му дадат информация, ги екзекутира.
– Горките хора – промълви Серафина с болка. – Умрели са заради мен.
– Умряха заради Трахо – поправи я Син.
Тя сведе поглед и си даде сметка, че още държи ръката му. Какви ги вършеше? Той беше напълно непознат.
– Трябва да влизам. Да видя как е Таласа – каза тя смутено и отплува.
Лицето на Таласа бе мъртвешки бледо. Седеше съвсем неподвижно със затворени очи. Нийла поклати глава в отговор на неизказания въпрос на Серафина.
След минута Син влезе при тях.
– Не можем да стоим още дълго – предупреди ги. – Трябва да...
– Хищници! – чу се груб, кънтящ глас отвън. – Хванахме един от вашите! Дайте ми русалките и ще го оставим жив!
– Хищници? – повтори Серафина, удивена. Обърна се към Син. – Вие... вие сте престъпници?
– Според някои – отвърна той.
Серафина си спомни как Нийла ù разказваше, че Билаал се е притеснявал от нападение на Хищниците по време на пътуването им.
– Затова ли ни помогнахте? За да ни предложите на този, който дава най-високата цена? – попита тя обвинително. – А ние ви вярвахме! Вие ни предадохте!
– Помисли за секунда – каза Син. – Най-високата цена в твоя сценарий я дава Трахо, нали така? А ние ви спасихме точно от него, помниш ли?
Сера обаче продължаваше да го гледа подозрително.
– Тогава къде ни водите? При главатаря си ли? При Каркарий?
– Да – отвърна Син.
– Какво иска от нас?
– Да ви помогне.
Сера се вгледа в очите на Син и потърси истината. Искаше да му вярва, но се страхуваше. Беше повярвала на Зено Пискор и се бе озовала в плен на Трахо.
Появи се Сив.
– Имаме проблем. Голям – каза той.
Син изплува навън. Серафина и Нийла го последваха. На равното морско дъно под скалата имаше голяма група мъже на морски коне с фенери в ръце. На светлината им Серафина успя да види огромните сиви риби – акулите хрътки, които се виеха в кръг край войниците. Един от ездачите заплува напред. Влачеше нещо. Когато излезе пред групата, Серафина видя какво е това. Или по-скоро кой: мъжът, който по-рано бе отплувал на север, за да поведе акулите по грешна следа.
– Хищници! – викна отново предводителят на войниците. – Доведете ми русалките, иначе ще убия момчето!
Серафина понечи да заплува надолу. Син сграбчи ръката ù.
– Пусни ме! Не искам повече никой да умира заради мен! – викна тя.
– Не бъди глупава. Той вече е мъртъв – каза Зелен.
– Не, не е! Жив е! Ето го там, долу!
– В мига, в който те предам в ръцете им, ездачите ще убият него, мен и всичките ми хора.
– Защо се пазари? – запита Нийла. – Защо още не е нападнал? Те са много повече от нас.
– Защото се страхува. И с право. Знае, че вече нямам железен нашийник на врата си.
Беше Таласа, която бавно плуваше към тях.
– Учителко! – възкликна Серафина. – О, слава на боговете! Войниците на Трахо са долу. Можеш ли да плуваш?
Таласа поклати глава.
– Аз съм канта мага на Миромара, а не крадец, който се измъква тайно в нощта. Крайно време е морският боклук, който ни преследва, да разбере това.
Спогледаха се със Зелен. Нещо мина между тях. Някаква уговорка.
– Можеш да създадеш огромен водовъртеж зад нас – предложи той. – Или пясъчна буря.
– Детска игра – изсумтя Таласа. – Мога да направя нещо по-добро от това.
– Водовъртежът ще ги задържи – каза Серафина развълнувано. – Не сме далеч от Лагуната, учителко. Ще успеем да стигнем, след като си отпочинала.
– Мога да ви дам тридесет минути или малко повече – каза Таласа, все така обърната към Зелен. – Закълни ми се, че ще ги заведеш на сигурно място.
Зелен кимна.
– Кълна се в живота си.
Тогава Серафина разбра. Те тръгваха, но не и Таласа.
– Не, учителко! – извика тя. – Не!
– Серафина... – започна Таласа..
– Не можеш да останеш. Не можеш! – възкликна Серафина, преглъщайки сълзите си. – Ти си единственото, което ми остана от Миромара.
Таласа погали Серафина по бузата със здравата си ръка.
– А ти, дете мое, си всичко, което е останало на Миромара – каза тя.
Думите на Таласа се врязаха болезнено в сърцето ù. Не бе имала много време да мисли какво щеше да стане оттук нататък, беше мислила само за онова, което вече беше станало. Ала Таласа имаше право. Серулия бе паднала, майка ù бе взета в плен, ако все още беше жива. Баща ù беше мъртъв. Нямаше представа какво е станало с чичо ù. Не знаеше дали брат ù е още на западната граница. Това значеше, че тя е единствената надежда на кралството.