– Не, учителко, не мога. Не знам как.
– Не забравяй какво ти казах. Разкрий сърцето си и ще спечелиш сърцата на хората – напомни Таласа. Тя прегърна силно Серафина и я пусна.
Серафина щеше да отиде в Лагуната. Защото трябваше. Трябваше да оцелее. Не можеше да помогне на народа си, ако бе в плен. А Таласа щеше да остане тук. Защото трябваше. Предпочиташе да умре, защитавайки Серафина, пред това да се превърне в причина за залавянето ù.
– Трябва да тръгваме – напомни Зелен.
Серафина поклати глава, без да сваля очи от Таласа.
– Хайде – каза Син.
– Още малко. Моля ви.
Таласа изплува от пещерата. Погледна надолу към ездачите и задържа погледа си върху тях няколко секунди, сякаш им вземаше мярката. После вдигна глава и запя. Всички замръзнаха по местата си, омагьосани от гласа ù. Серафина, Нийла, Син, дори Зелен. Всички мълчаха. Таласа беше пребита и окървавена, беше се изправила пред сигурна смърт, но гласът ù никога не бе звучал по-великолепно. Той беше звукът на самото море – движението и ударите на вълните в земята, писъкът на морската буря, грохотът на цунами.
Тя дръпна вятър отгоре и създаде няколко огромни водовъртежа един след друг, докато се превърнаха в стена от тайфуни. Тя вече не беше просто русалка. Беше буря. Унищожителна буря. И се носеше към враговете.
– Серафина – повика я тихо Син.
Сера кимна. Сега щеше да тръгне. Щеше да плува с всички сили. А гласът на Таласа щеше да остане в главата ù. И в сърцето ù. Завинаги.
Двадесет и три
От мрака на Лагуната изплуваха лица. Пречупени, отчаяни гласове умоляваха за помощ.
– Моля ви, да имате няколко излишни мокрети?
– Синът ми е ранен. Има нужда от лекар!
– Съпругът ми изчезна. Казва се Ливио. Висок е, с черна коса. Виждали ли сте го?
Лагуната беше само на четири левги северно от Серулия – малко повече от десет морски мили. Бежанци от града, ранени и замаяни, плуваха из тесните ù течения. Криеха се във входовете на сградите и спяха под теченията.
– Децата ми са гладни, имате ли храна? – примоли им се една русалка. Две деца я държаха за опашката, а в прегръдките ù лежеше бебе.
Серафина спря. Нямаше нито храна, нито пари. Обърна се към Син.
– Не трябва да спираме – каза той. – Водите просветляват. След час ще изгрее слънцето.
– Все трябва да имаш някакви пари... каури12 или поне друп – помоли Серафина. – Дай ù нещо, иначе няма да мръдна оттук.
– Движете се! – изсъска Зелен.
Син свали обицата си – златна халка, и я подаде на жената.
– Продайте я – посъветва я Серафина. – Ще ви донесе поне няколко троки.
Русалката прегърна Син. После взе ръката на Серафина и я целуна.
– Вие сте принцесата, знам. Видях ви в Колизея. Благодаря ви! О, благодаря ви, принцесо! – заговори тя.
Един мъж, който се носеше наблизо, я чу и се обърна.
– Това е тя! Принцесата! – възкликна той.
– Върни си Серулия! – извика друга русалка. – Отмъсти за нас!
Един мазен на вид мъж, който досега ги беше наблюдавал от един вход наблизо, се плъзна във водата и заплува бързо.
Зелен задърпа Серафина.
– Слуховете се носят бързо – каза ù той, – а това не е добре за нас. Тук има лагуниери, които ще ви продадат на Трахо за две каурита.
– А ти ще поискаш повече, така ли? – попита Серафина с насмешка.
Зелен не си направи труда да ù отговаря.
Серафина все още искаше да му вярва. Искаше да вярва на всички тях. Очевидно Таласа им бе повярвала. Но те бяха Хищници. Престъпници. Защо ще помагат на две принцеси?
Групата продължи да плува през древни арки и по зле осветени течения. Серафина се оглеждаше и се чудеше къде е леговището на Каркарий. Никога досега не беше идвала в Лагуната, но бе чувала всякакви истории. Лагуната граничеше с човешкия град Венеция и беше част от Миромара, но всъщност принадлежеше сама на себе си. Тя даваше подслон на престъпници, сирени, мошеници и шпиони и беше любимото място на авантюристите – млади морски мъже, които показваха плавник на обществото, обличайки се като човеци пирати.
Когато наближиха сърцето на Лагуната, неприветливите тесни течения бяха заменени от площади, пълни с кафенета и клубове. Пред всяко заведение бълбукаха богато оцветени магмени сфери. От всички посоки се лееше силна музика, заради отворените врати на заведенията. Серафина видя магазини, от които можеше да си купиш всичко – омагьосани перли, сребро от потънали кораби, редки морски създания и вино от посидония13.
По-нататък тесните течения на Лагуната отвеждаха към каналите, създадени от човешка ръка, а клубовете и кафенетата отстъпваха място на дворците на Венеция. Чичо ù беше разказвал, че богатите терагогски благородници и търговци построили тези подобни на дворци домове преди векове върху дървени стълбове, забити дълбоко в глинестото дъно на Лагуната. Под тях, също толкова богати морски хора, построили своите дворци. Тези морски хора със скъпи дрехи и загадъчен вид сега плуваха напред-назад, влизаха и излизаха от домовете си. Мнозина носеха маски. Серафина видя бели лица с червени устни. Златни лица, изписани с фини черни рисунки. Лице на морска птица със закривен, жесток клюн. Арлекин. Лунен сърп. Лицето на смъртта.