Маските действаха на нервите ù. Самите те бяха неподвижни и безстрастни, но очите зад тях бяха жизнени и преценяващи. Говореше се, че тези жители на дворци са натрупали богатствата си, като давали частни концерти на човеците. Общуването с човеци беше незаконно. В Лагуната обаче единственото престъпление бе да си достатъчно глупав, че да позволиш да те хванат.
– Това е Големият канал – каза Зелен и посочи напред. – Дворецът е наблизо.
– Тук мирише лошо – заяви Нийла и направи гримаса.
– От гогите е – обясни Сив.
Четвърт левга по-нагоре по Големия канал Зелен сви в едно отклонение, рио.
– Ето тук е – каза той. – Алея Калиопа.
Той преплува още няколко метра по отклонението, после спря пред бяла мраморна сграда с извисяващ се готически вход. От двете му страни горяха ярки магмени фенери. Под тях се виждаха лица, издялани в камъка, с невиждащи очи и отворени усти. Над вратата беше издялан барелеф на морската богиня Нерия, заобиколена от няколко по-низши богове. Над всичко това се виждаше лоджия със заострени арки, украсени с фин фриз от морски цветя, риби и раковини.
Син вдигна тежкото желязно чукало и го остави да падне върху вратата.
– Qui vadit ibi?
Говореха каменните лица. Всички едновременно.
– Filii maris – отговори Син.
„Древни думи. На този език се е говорело, когато е бил строен дворецът“, помисли си Серафина. Тя разбираше латински. „Кой е там?“, беше въпросът. „Синове на морето“, бе отговорът.
Вратите се отвориха навън.
– Оттук – посочи Зелен. – Очаква ви.
Серафина и останалите го последваха вътре. Вратите се затвориха зад тях със злокобен тътен. Ключалката се завъртя. Едно резе запречи вратите. Тя вдигна поглед и видя светлина над водата. Зелен заплува към тази светлина. Серафина и Нийла се спогледаха и го последваха. Когато изплуваха на повърхността, видяха, че са в голям правоъгълен басейн, който заемаше половината от огромно помещение – пълна с мебели зала, в която имаше камина, електрически светлини и въздух.
Помещение за терагог.
– Аз... аз не разбирам – започна Серафина. – Мислех, че това е жилище на морски хора.
– Всичко ще бъде наред – увери я Син. – Ние трябва да тръгваме.
– В името на боговете, Син – каза Серафина, внезапно осъзнала какво са направили Хищниците. – Продали сте ни на човеците, така ли?
– Какво? Не! Не може да правите това! – възкликна Нийла, с глас изтънял от страх.
Той обаче се бе гмурнал под водата. Всички мъже бяха изчезнали.
– Син, чакай! – извика Серафина.
Беше твърде късно. Русалките бяха сами.
Двадесет и четири
– Какво е това място? – запита Серафина и се огледа предпазливо.
– Една огромна грешка, ето какво – отвърна Нийла. – Трябва да се махнем оттук.
– Не можем. Заключени сме – каза Серафина.
С настръхнали перки, тя преплува до ръба на басейна, издърпа се нагоре, седна на пода и огледа стаята. Въздухът беше толкова наситен с кислород, че за момент ù се зави свят.
Стените бяха покрити с красиви мозайки. В огромната каменна камина горяха няколко цепеници. Подът, също каменен, бе покрит с дебели вълнени килими. Полицата на камината, масата и множество специални поставки бяха пълни с всякакви предмети – амфори, скулптури, резбовани плочки и парчета теракота. В далечния край на стаята стената беше запълнена с рафтове, по които бяха подредени дебели томове с кожени подвързии.
– Това е терагогски острокон – каза Нийла. – Виж колко много книди.
– Мисля, че се казват книги – поправи я Серафина.
По другите стени висяха стари маслени картини – портрети на отдавна починали гогски благородници. Един от тях привлече вниманието на Серафина. Беше картина на млада жена, приблизително на нейната възраст. На главата си имаше корона, обсипана със скъпоценни камъни. Беше облечена с богато избродирана копринена рокля, увенчана с твърда дантелена яка. Шията ù бе украсена с няколко наниза безупречни перли, тясно колие с рубин и огърлица с великолепен син диамант във формата на сълза.