– Мария Тереза, инфанта на Испания. По майчина линия ми е роднина – каза невидим глас.
За секунда Серафина и Нийла се озоваха обратно във водата. Когато изплуваха, в средата на басейна за по-сигурно, видяха мъж, седнал в единия му край. Беше по-скоро дребен, с гъста сива коса, сресана назад. Сините му очи гледаха остро и проницателно иззад очилата. Дебелото вълнено сако, жилетката и копринената кърпа на шията му придаваха старомодна елегантност. Панталоните му бяха навити, а краката – потопени във водата.
– Бижутата ù са прелестни, нали? – попита той, загледан в картината. – Предавали се от поколение на поколение от испанските кралици на дъщерите им. Уви, изчезнали заедно с инфантата, през 1582 година. Била на път за Франция на борда на кораба „Деметер“, за да се омъжи за принц. Корабът бил нападнат от пирати, които го потопили.
Изплашена, Серафина запя конфуто – канта пракс-заклинание, което караше гогите да звучат като побъркани, когато говореха за морския народ. Това беше първото нещо, което всяка русалка правеше, когато срещнеше човек. Сега обаче гласът на Серафина звучеше плитко, немощно.
– Моля ви, не се затормозявайте излишно, Ваша Светлост – каза мъжът и ù обърна гръб. – Конфуто-заклинанията не ми действат. Говореше безупречен русалски.
– Кой сте вие? – попита Серафина. – Защо сте ни купили?
– Името ми е Армандо Конторини, дук на Венеция, водач на Хищниците. Това е Президио, домът ми. И не съм ви купувал. О, богове! Откъде измислихте това? Вие сте мои почетни гости и имате пълната свобода да си тръгнете, ако пожелаете.
– Вие сте водачът на Хищниците? – повтори Нийла. – Но това значи че... че вие сте Каркарий, акулата.
Дукът се засмя под мустак.
– Боя се, че да. Много глупав прякор, не мислите ли?
– Не приличате на престъпник – призна Серафина.
– Нито пък на акула – добави Нийла.
– Всъщност съм адвокат, а те са най-лошият вид акули – каза дукът през смях. – Моля за извинение, уважаеми русалки. Адвокатски хумор. Позволете ми да обясня. Ние, дуковете на Венеция, сме създадени от Мероу. От четири хиляди години изпълняваме дълга, който тя ни е вменила – да пазим морето и неговите обитатели от терагогите. Аз съм начело на две групи воини – на земята и в морето. На земята се наричаме Воини на вълните, а...
– Дук Армандо? Да не ни казвате, че терагоги воюват срещу други терагоги на страната на морето? – попита Нийла със съмнение.
– О, да. Много човеци обичат морето толкова, колкото и вие, и се борят за него. Воините на вълните събират доказателства срещу тези, които го плячкосват и замърсяват, и после аз водя дела, за да ги спра. Под водата нашите бойци са познати като Хищниците и са малко... – той замълча за секунда. – Е, да кажем, че просто не вършат нещата по обичайния начин.
Нийла присви очи.
– Моля да ме извините, но в Матали ви наричаме āparādhika. Престъпници. Преди няколко седмици – и дори не помисляйте да отричате, Хищниците откраднаха цялата колекция сребро, спасено от потънали кораби, на държавния секретар Таждар. Съкровище, което струва почти триста хиляди троки.
Дукът изсумтя.
– Да го отричам? Аз се гордея с тази кражба! Брилянтно изпълнение. Колекцията на Таждар не беше спасена от потънали кораби. Среброто му бе давано в продължение на години като заплащане от един капитан на супертраулер в замяна на информация за движението на жълтоперестия тон. Шпионите ми на няколко пъти ги хванаха в момента на плащането. Трябва ли да ви напомням, че жълтоперестият тон е застрашен от изчезване? Числеността им се е стоплила заради прекален риболов. Държавният ви секретар е лъжлив като светлината на риба фенер, скъпа моя. Хищниците чисто и просто ограбиха крадец.
– Сериозно ли говорите? – попита Нийла.
– Най-често, да.
– Какво направихте с плячката?
– Продадох я, за да финансирам тайни операции. Режем мрежите на рибарите. Правим полеви болници за костенурките, дюгоните14, морските лъвове и делфините, които се нараняват на куките. Блокираме витлата на траулерите, завързваме веригите на котвите им, пробиваме надуваемите им лодки. Правим всичко възможно да опазим живота в моретата. Тези неща изискват много мокрети.
– Но дук Армандо, кражбата си е кражба – настоя Серафина, която все още не му вярваше. – Престъплението си е престъпление, независимо кой го извършва. Или защо.
– Кажете ми, принцесо, ако бяхте бедна и имахте дете, което умира от глад, нямаше ли да откраднете купа четинести червеи, за да му спасите живота? Кое е по-голямото престъпление – да откраднеш храна или да оставиш една невинна душа да загине?