– Каква е била цената му? – попита Серафина с горчивина. – Тепрез е дал на Колфин бърз и безшумен транспорт. Какво му е дал Колфин в замяна?
– Според нас – информация – отвърна дукът. – Най-вероятно местата, в които се въдят тон, треска и риба меч. Акули. Скариди. Тюлени. Тепрез оре моретата в търсене на всяко животно, което би му донесло печалба.
– Но дук Армандо – започна Нийла, – защо ще иска Колфин да напада Миромара?
– Защото не е доволен от условията на мирния договор между двете царства. Ондалина все още не е преглътнала факта, че загуби войната при Рейкянес Ридж.
В този момент се отвори една врата и в стаята влезе дребна, набита жена с поднос в ръце. Изплашените русалки пак се гмурнаха във водата.
Армандо ги успокои, когато се появиха на повърхността.
– Това е Филомена, готвачката ми – обясни той.
Филомена постави подноса край басейна. Погледна русалките, спря очи на Серафина, после се обърна към дука и заговори бързо на италиански.
– Si, si – каза той тъжно.
– Ah, la povera piccinа!15 – въздъхна жената и избърса очите си с крайчеца на престилката.
Сера разбираше италиански, но Филомена говореше толкова бързо, че дукът трябваше да превежда.
– Попита ме дали си дъщерята на Изабела. Казва, че приличаш на нея. Тя много обича Изабела – обясни той.
– Майка ми е идвала тук? – попита Серафина. – Това не е възможно. Забранено е.
– Добрите владетели знаят кога да следват правилата и кога да ги нарушават – каза дукът. – Дойде, за да научи какво правят терагогите. И как техните дела могат да повлияят на живота в нейното кралство.
Серафина не можеше да повярва какво чува. Майка ù е нарушавала правилата? Това не беше възможно. Той я лъжеше, опитваше се да спечели доверието ù. Но после си припомни нещо, което бе чула, докато стоеше пред вратата към кабинета на Изабела. Конт Орсино бе споменал, че Хищниците са били видени до едно от нападнатите села и Изабела бе казала: Хищниците крадат скъпоценности, а не хора. Те са малка банда крадци. Нямат нужната численост да нападат цели села. Серафина се беше учудила от безгрижния тон на майка си. Сега го разбираше. Изабела познаваше водача на Хищниците и знаеше, че той и хората му никога няма да наранят морския народ.
Дукът говореше истината.
– Имате ли някакви новини за майка ми? – попита Серафина, макар че се страхуваше да чуе отговора. – За чичо ми? За брат ми?
– Или за моето семейство? – добави Нийла.
– Има слухове – подчертавам, само слухове, че чичо ти е успял да избяга, Серафина. Че се е отправил на север, към коболдските води.
– При гоблините? Защо? – запита Серафина.
– За да събере армия. Коболдите са страховити бойци и са единственият източник на оръжия за морския народ – обясни дукът.
Казаното звучеше разумно на Серафина. Морските хора зависеха от гоблинските племена, които копаеха рудата и топяха извлечените от нея метали. Гоблините правеха оръжия и инструменти за морските хора, а освен това сечаха и парите им: златния трок, сребърния друп и медните монети каури. Нерия не бе дала на морските хора способността да боравят с метал, за да им попречи да използват магията с цел трупане на богатства.
– Можем поне да се надяваме, че тези слухове са верни – каза дукът. – Сега хапнете. Моля. Сигурно и двете умирате от глад.
Серафина погледна Нийла и видя собствените си мисли, отразени в очите на приятелката си. Можем ли да му вярваме? В храната може да има отрова.
– Разбирам тревогата ви – каза дукът, сякаш бе прочел мислите им. Изправи се, прекоси стаята и взе бледожълта раковина от един рафт.
– Ако я изслушаш, ще чуеш гласа на майка си – обясни той и я подаде на Серафина.
Сера я доближи до ухото си.
Серафина, скъпа моя дъще, ако слушаш тази раковина, значи си в Президио, а аз съм в плен или мъртва. Трябва да се довериш на дука. Семейството му е свързано с нашия народ от хилядолетия. Бих му доверила живота си, Сера, както и твоя. Позволи му да ти помогне. Той е единственият, който може да го стори. Обичам те, детето ми. Управлявай мъдро и справедливо…
Серафина свали раковината. Мъчеше се да не се разплаче. Тежко ù беше да чува гласа на майка си и да знае, че това ехо, хванато в раковината, може би е всичко, което ù е останало от нея.
Нийла нежно взе раковината от ръката ù и също я изслуша. Когато свърши, я остави на ръба на басейна.
– Сера, ако искаше да ни убие, вече щеше да го е направил. Съмнявам се, че в храната има отрова.