След миг вратата се отвори и се появи Син.
– Серафина, какво има? Чух стон. Добре ли си? Наранена ли си? – заразпитва я той и коленичи до нея.
– Да – отвърна тя през сълзи. Беше се държала досега, но повече не можеше.
– Къде? Какво стана? Покажи ми – нареди Син и я изправи да седне.
– Тук! – изхлипа тя и се удари в гърдите. – Всичко, което обичам, вече го няма!
Син я повдигна от пода, придърпа я към себе си и силно я прегърна. Нямаше думи, които да я накарат да се почувства по-добре.
Когато не ù останаха сълзи, Серафина вдигна глава.
– Съжалявам, Син. Страшно съжалявам. Седя и плача, жива съм и забравям, че и ти си изгубил родителите си.
– Няма нищо. В шок си. Досега нямаше време да осъзнаеш напълно случилото се, затова сега всичко ти се стовари изведнъж – успокои я Син. – Имаш нужда от сън. Само така ще си възвърнеш силите. Защо не си починеш? Аз ще бъда пред вратата.
Серафина сграбчи ръката му.
– Не! Моля те, не си тръгвай. Говори ми. Разкажи ми нещо. Каквото и да е.
– Ако остана, ще си легнеш ли?
– Да – обеща тя.
– Трябва да ми пуснеш ръката.
– Добре – каза Серафина.
Качи се в леглото. Анемоните обгърнаха изтощеното ù тяло. Допирът им беше нежен и приспивен. Тя се обърна настрана и подложи ръка под главата си. Син придърпа стола. Близостта му я успокояваше, но все още имаше нужда да се разсее от тежките мисли.
– Разкажи ми най-страшното нещо, което ти се е случвало, Син. Или най-хубавото. Или кое ти е любимото ядене. Имаш ли сестра? – засипа го тя с въпроси.
– Не – отговори той.
– А приятелка? Разкажи ми за нея.
Син се поколеба.
– О, не. О, богове, извинявай. Да си имам голямата уста. Моля те, кажи ми, че не е мъртва.
– Не, не е мъртва. Просто не е… ами просто вече не сме заедно.
– Скъсали сте, така ли? – попита Серафина.
– Ами предполагам, че да.
– Какво стана?
– Разни неща.
– Разни неща?
Син впери поглед в тавана.
– Трудно е да си с Хищниците. Изисква се страшно много. Семейството, приятелите, приятелките – на никого не можеш да кажеш и те не могат да разберат саможертвите, които се налага да правиш, и двойствения живот, който трябва да водиш.
– Може би ще си я върнеш.
Той поклати глава.
– Едва ли.
– Каква е тя?
– Умна. Красива. Добра – изреди той и спря. После добави: – И смела. Много смела.
– Звучи така, сякаш все още си влюбен в нея – забеляза Серафина.
– Ами... да, предполагам.
Между тях настъпи неловко мълчание. Серафина го наруши.
– Кажи ми, защо стана Хищник?
– Защо станах Хищник... – повтори Син замислено.
– За забавление? Заради приключението? За да ходиш на екзотични места? – заизрежда Серафина, опитвайки се да го накара да продължи да говори.
Тогава той я погледна. В очите му имаше толкова страст, че дъхът ù спря.
– Станах Хищник, защото обичам морето повече от собствения си живот – каза той тихо. – Случват се лоши неща. Гогите унищожават океаните. Ловят морски животни безогледно, застрашават оцеляването на видовете. Морски хора нападат морски хора. Дукът дори казва, че някои морски хора се съюзяват с гогите. А аз искам да направя каквото мога, за да спра това. Всичко това.
Продължи да гледа Серафина настойчиво, както пред пещерата, когато бе превързал опашката ù. Както тогава, така и сега, тя се оказа неспособна да отклони очи, хваната в дълбините на синия му поглед като плувец в прилив. „Кой си ти“, зачуди се тя. Насили се да отклони погледа си и бързо каза:
– Дължа ти извинение.
– За какво?
– В началото, когато ни доведе тук, бях сигурна, че си ни продал на терагог. Сега разбирам, че никога не би направил такова нещо. Вие сте образцов престъпник, господин Син. Благодаря ти, че ни спаси. Дължим ти живота си.
Син поклати глава засрамен.
– Всеки би направил същото – каза той.
– Ами ти? Ти имаш ли си някого? – попита той, явно за да смени темата. – Чакай... да, разбира се, че си имаш. Щеше да се сгодяваш за престолонаследника на Матали, нали така?
– Преди да се случи всичко това, да – каза Серафина. – Преди той да изчезне.
– Сигурен съм, че се опитва да те намери.
Серафина се усмихна тъжно.
– По-скоро се опитва да намери някой нощен клуб. Или някоя сирена. Но не и мен.
– Защо? Какво стана? Да не би...
– Да не е бил толкова влюбен в мен?
– Ти си красива принцеса с чувство за хумор. Разбира се, че е бил влюбен в теб. Сигурен съм – каза Син.
– И аз така си мислех. Той ме накара да мисля така. Но не беше влюбен. Купони, други русалки... всичко това стана по-важно за него от мен. А сега просто... просто искам да знам защо. Последния път, когато си говорихме... Е, не че точно говорихме. Аз отплувах. Не исках да имам нищо общо с него. Вероятно никога няма да разбера истината.