– Не можеш да си сигурна, че е умрял.
– Но е твърде възможно, нали?
– Може би отново трябва да сменим темата.
– С някоя, която е весела и оптимистична – допълни Серафина. – Колко жалко, че такава тема няма.
Тя се повдигна и подпря глава на ръката си.
– Ей, нали щеше да заспиваш – укори я Син. – Ако дукът разбере, че стоя тук и ти преча да спиш...
– Говори ми още. Моля те – каза тя.
– Не знам какво да говоря.
– Разкажи ми приказка, тогава.
Син изсумтя.
– Да ти приличам на възпитател на малки рибки?
– Разкажи ми някоя от историите за Кап и Пян. Не може да не ги знаеш. Всички ги знаят.
Кап и Пян бяха боговете на приливите, братя близнаци, които все се състезаваха за вниманието на прекрасната богиня Нерия. Единият живееше на брега, а другият – във водата. Имаше много приказки за опитите им да я спечелят.
– Добре. Но при едно условие. Да спреш да говориш. Повече нито...
– Дума – довърши Серафина.
– Имало едно време – започна Син – една прекрасна богиня. Това била Нерия. Тя се влюбила в Касио, бога на небето. Веднъж решила да избяга от двореца си и да се срещне с него на хоризонта. Кап разкрил плана ù и изревнувал. Отишъл при Фрагор, бога на гръмотевиците, и го помолил да напълни небето с облаци, за да може той, Кап, да се скрие в тях, да се престори на Касио и да открадне една целувка...
Извивките на гласа на Син приспиваха Серафина. Радваше се, че ù бе забранил да говори. Иначе сигурно щеше да му каже колко много ù се иска да си открадне една целувка от него. Беше лудост, знаеше го. Но той беше мил, смел и добър. Толкова различен от Махди. Само да не беше влюбен в друга. Но беше.
Серафина продължи да слуша приказката, която разказваше Син, и след малко сънят я отнесе като ласкавите вълни на морето. Очите ù се затвориха. Дишането ù стана по-дълбоко. Беше заспала.
Син остана на място, съвсем неподвижен, за да не я събуди. Вгледа се в лицето ù и стоя така дълго време. Когато се увери, че тя спи дълбоко, повдигна едната ù ръка до устните си и я целуна.
Двадесет и седем
Дъще на Мероу, спри да сънуваш.
В детски игри не ще веч да палуваш.
Сънят ти умря, кошмарът дойде,
очи отвори, за да видиш добре.
Беше същият кошмар. Същата песен. Само че сега чудовището беше по-силно. Когато разтресе решетките на клетката си, металът застена и се напука, посипа се лед.
Изведнъж старата вещица Вража спря да пее. Обърна се и се втренчи в Серафина с разширени от ужас очи.
Той идва...
– Не – измърмори Серафина насън.
Наблизо е, дете, трябва да бягаш!
Последва оглушителен трясък, толкова силен, че разтресе двореца.
Серафина рязко се изправи и посегна към Син. Него го нямаше, но тя не беше сама. Имаше още някого. Чувстваше го. Огледа се в бледата светлина на зората. Очите ù обходиха стаята, а сърцето ù думкаше в гърдите. Там беше. В ъгъла. Една тъмна, закачулена фигура.
– Кой си ти? – попита тя ужасена. В следващия момент осъзна, че фигурата не е там, а в огледалото. Една бледа ръка се бе притиснала към вътрешната му страна.
– Баба Вража – прошепна тя. – Още ли сънувам?
Тя стана от леглото, доплува до огледалото и притисна ръката си към тази на Вража. Стъклото, отначало студено и твърдо, заблещука и се помести съвсем мъничко. Сера изпита усещането, че ръката ù потъва в гъста, мека кал. Тя извика, когато Вража сграбчи ръката ù. Кожата на вещицата бе топла, закривените ù нокти – твърди и остри.
– Бягай оттук, дете! Бързо! Той идва и дори Хищниците не могат да го спрат.
– Кой? Кой идва?
– Трябва да си тръгвам. Прекалено е опасно. Той ме използва, за да се добере до теб. Трябва да дойдете при нас. И двете. Моля те, Серафина!
– Как? Къде сте вие? Как да ви намеря?
– Река Олта. В черните планини. Две левги след Момин скок, във водите на Малакостраките. Следвайте костите...
В същия момент вратата на стаята се отвори с трясък. Син се плъзна вътре. Нийла беше с него.
– Обличай се, Сера. Бързо – нареди той.
– Какво има? Какво става?
– Не знам. Горе става нещо. Може да се наложи да ви изведем. Засега останете тук и заключете вратата. Не отваряйте на никого, освен на мен – заръча им. После изчезна.
– Сера, пак се случи – каза Нийла. – Пак сънувах кошмара. Видях я – Баба Вража.