– И аз я видях. И в съня си, и в стаята. В огледалото.
Тя се обърна отново към огледалото, но Вража бе изчезнала.
– Дукът греши, Сера. Всичко е истина. Не може да не е.
Серафина си припомни допира на острите нокти на Вража до кожата си.
– Да, Нийла, истина е – каза тихо.
Нийла вече беше облечена. Сера свали халата, взе синята рокля от закачалката и я навлече. Само след миг двете чуха викове.
– Какво става? – запита Нийла разтревожена.
– Не знам, но трябва да разберем – отвърна Серафина. – Ами ако дукът е в опасност? Той ни помогна. Трябва и ние да му помогнем.
Русалките отплуваха от стаята на Серафина. Поеха надолу по коридора, подминаха вратите, които извеждаха в канала и напред към стаята с басейна. Когато изплуваха на повърхността, видяха дука по пижама и халат да крещи заповеди на десетина Хищници. „Някой се опитва да разбие вратите на двореца“, казваше той. „Трябва да отведат принцесите на безопасно място“. Акулите мако бяха раздразнени и плуваха напред-назад из басейна. Тъй като им нямаха вяра, русалките се отправиха към ръба му. Когато го достигнаха, от горния етаж се чу трясък, последван от писък.
– Филомена? – извика дукът. – Филомена!
Отговор не последва, чу се само звукът от крака, тичащи по каменните стълби. Дукът се затича към една маса, грабна оттам платнена торба и я хвърли на Серафина.
– Вътре има малко мокрети. Идете в някое убежище. Хищниците ще ви помогнат.
– Дук Армандо, какво става? – запита Серафина.
– Тръгвайте! Веднага! Махайте се оттук! – извика им дукът.
Серафина и Нийла тъкмо се готвеха да се гмурнат, когато в стаята нахлуха четирима мъже. Лицето на водача им беше скрито зад слънчеви очила и козирка на бейзболна шапка, но дукът го позна.
– Ти! Как смееш да идваш в дома ми! – извика той.
Мъжът носеше харпун. Насочи го към дука пред погледа на Серафина.
– Не! – изпищя тя.
Мъжът се завъртя на пети... и се прицели в нея.
Всичко стана толкова бързо, че не ù остана време да изпее заклинание дефлекто. За щастие дукът се хвърли към мъжа и го сграбчи за ръката. Харпунът изсвистя. Копието се удари в стената, повлякло след себе си тънка найлонова връв, после падна в басейна.
– Хванете ги! – извика мъжът. После вдигна дука от пода и го запрати в стената. Дукът се строполи на пода и не помръдна. Другите трима мъже, до един въоръжени с харпуни, се гмурнаха в басейна.
Серафина усети нечии ръце да я дърпат надолу. Беше Син. Сив беше хванал Нийла. Нападателите ги настигаха, но когато Син даде пронизителен сигнал на акулите, те се хвърлиха към мъжете. Акулите бяха бързи, но не достатъчно. И тримата мъже имаха време да стрелят. Две сребристи остриета се забиха в две от рибите и ги раниха смъртоносно. Третото прониза опашката на Сив. Найлоновото въже го дръпна назад. Серафина изкрещя, когато той се замята, опитвайки се да се освободи. Син доплува до него с нож в ръка и преряза въжето. Чу се силен, тънък писък – акула мако бе забила зъби в плътта на един от нападателите.
– Прикривайте ни! – викна Син на останалите Хищници и двамата със Сив продължиха да влачат русалките надолу към вратите, които извеждаха в канала.
Сив тъкмо се готвеше да издърпа тежкото желязно резе и да отвори вратите, когато чуха два дълбоки гласа да питат:
– Qui vadi ibi?
Вместо отговор, този или тези, които стояха пред вратата, започнаха да я блъскат.
– Cavete! Cavete! Interpellatores! – извикаха каменните гласове. Пазете се! Нарушители!
Сив бързо надникна през един малък прозорец с решетка вляво от вратите. Изруга, после се обърна към останалите.
– Трахо е – съобщи той мрачно.
– Тръгвайте! – извика Син и бутна русалките по коридора.
– Къде? – извика в отговор Серафина.
– В стаята ти! Заключете вратата и стойте там!
Нийла вече беше влязла в стаята, когато външните врати се отвориха с трясък навътре и едно копие полетя във водата. Сера се озърна точно навреме, за да види как то прониза Син в гърба с ужасяващ тъп звук и излезе отпред, точно под ключицата. Нападателят му дръпна въжето, завързано за копието, с което повторно заби грубото, назъбено острие в тялото му. Син се мяташе диво, гърчеше се във водата и се опитваше да пререже въжето с ножа си. Единственото, което Серафина успяваше да види, беше неясното петно, в което се бе превърнала бясно биещата му опашка, разпенената вода и кръвта.
– Син! Не! – изпищя тя и заплува обратно към него.
– Махай се оттук! – извика ù той.