– Най-добре да не опитваме този начин отново, за да не се изтърсим на пода в нечия терагогска стая – реши Серафина. – Ако ще плуваме към йелите, ще трябва да намерим огледалото, което използва Вража.
– Успех – пожела ù Нийла, загледана в безкрайния коридор от огледала. – Трябват ни насоки или карта.
– Може да попитаме витрините как да се движим тук – предложи Серафина.
– Добре, но бързо – съгласи се Нийла нервно. – Настръхвам от това място.
Серафина заплува към една витрина – жена в тясна златиста рокля с къса коса и пухкави червени устни.
– Здравейте. Извинете...
Не получи отговор.
– Колко е красива – каза Серафина сякаш на себе си. Знаеше как да съживи витрина. – А роклята ù е направо разкошна.
Витрината си пое дъх и отвори очи. Бледите ù страни порозовяха.
– О, благодаря ви! – каза тя и се поизправи в стола си. После се намръщи. – А как намирате косата ми?
– Прекрасна е! – възкликна Серафина. – Моля ви, госпожице...
– Жозефина.
– Знам защо настръхвам от това място – каза Нийла изведнъж. – Тук няма деца.
– Разбира се, че няма – каза Жозефина. – Дрол Оладелго мрази децата.
– Защо? – попита Нийла.
– Защото са толкова силни, толкова безстрашни. Малките им гръбначета са от стомана. Отнема години да омекнат. Страхът се загнездва в хората едва когато пораснат, разбирате ли?
– Гръбначета? – повтори Нийла, объркана.
– Кой е Дрол Оладелго? – попита Серафина.
Витрината изви глава и погледна зад тях.
– Шшт! Ето го, идва! Внимавайте! – предупреди тя. – Не го допускайте близо до себе си, иначе и вас ще заключи в огледалото.
Русалките се обърнаха и видяха към тях да се приближава дебел плешив човек с червена копринена роба и сини велурени пантофи.
Той разтвори ръце като за прегръдка, с широка усмивка на устните.
– Ад, о! Ад, о! Мя ещ! Мя ещ! Анарх! Анарх!
– Това някакъв спортен поздрав ли е? – прошепна Нийла на Серафина.
– Хартс със инлъп ас онругис! Етевд и! Хартс нечос, несукв, нетселерп! – възклицаваше човекът, потривайки пухкавите си ръце.
– Много съжалявам, господине, но не ви разбираме – каза Серафина.
Мъжът притисна ръка до гърдите си.
– Хиляди извинения! Говорех на рурсуски, общият език на огледалното царство Вадус – той се поклони ниско. – Дрол Оладелго, на вашите услуги. Добре дошли в Залата на въздишките.
Серафина за секунди взе решение. Вече знаеше какви опасности се крият в разкриването на истинската ù самоличност пред непознати.
– Много ми е приятно – каза тя. – Аз съм София... а това е Нур.
Мъжът ù се усмихна мазно и разкри две редици заострени зъби.
– Тук не е нужно да се преструвате, милички мои! В пълна безопасност сте. Аз знам кои сте. Славата ви се носи далеч пред вас – заяви той. – Виждам, че сте разговаряли с една от витрините ми. Много любезно от ваша страна. Те обожават почитателите. Комплиментите никога не им стигат. Елате да се запознаете с още няколко.
Той пристъпи към млада жена с рокля от дамаска с квадратно деколте и заострен в долната част корсаж. Лицето ù беше мъртвешки бледо.
– Това е нашата скъпа Катрин. Озовала се е тук, защото тенът ù бил по-тъмен, отколкото било модерно по нейно време, и тя се тревожела, че трудно ще си намери съпруг – заразказва той.
Катрин се усмихна и Серафина видя, че зъбите ù са черни. Оладелго прокара пръст по бузата ù и го обърна към русалките. Беше покрит с лъскаво бяло вещество.
– Венецианско белило. Дамите през Ренесанса го използвали, за да избелват кожата си. И успявали, милички! За жалост, от него зъбите им изгнивали, а телата им отслабвали. Било направо тъпкано с живак и я отровило – довърши той радостно.
Пристъпи към друга жена. Тя бе облечена с рокля с висока яка и бухнали ръкави. Дълбоко хлътналите ù очи с празен поглед приличаха на две черни дупки в лицето.
– А ето и нашата прекрасна Алис, която ядяла арсеник, смесен с оцет, за да подобри тена си. Годинките ù напредвали – била навършила цели двадесет и три и се притеснявала, че губи красотата си. Арсеникът бил върхът на модата през деветнадесети век. Повръщането и конвулсиите, които предизвиквал, били малко плашещи, но с радост мога да ви кажа, че Алис не се отказвала и накрая успяла. Няма нищо по-бледо от трупа, нали така?
Той с усмивка ги поведе към трета витрина. Русата ù глава висеше под неестествен ъгъл към рамото ù.
– Да не забравяме и нашата сладка Лидия. Бе-ла-до-на – изрече той, сякаш всяка сричка му доставяше удоволствие. – Означава красива жена. Лидия се бояла любимият ù да не я напусне заради друга, затова започнала да си слага капки от беладона в очите, за да се разширят зениците ù. Викторианските мъже намирали чернооките дами за истински неустоими, ще знаете. Струва ми се обаче, че не е била толкова красива, когато загубила зрението си заради отровата, паднала по стълбите и си счупила врата.