Оладелго се усмихна на Серафина. Обиколи я.
– Чудя се, малка принцесо, вие от какво се боите? – запита той.
По гърба на Серафина пробяга ледена тръпка и тя усети как студените му пръсти пощипват всеки от прешлените ù.
– О, не – измърмори той. – О, но това никак не е хубаво. Прекалено си силна. Трябва да поразмекна това нещичко, иначе ще си умра от глад – каза си.
– Спрете! – викна Серафина ядно. – Махнете си ръцете от мен!
Тя се опита да отплува от него, но откри, че не може да помръдне. Опашката ù внезапно беше натежала като камък. Течното сребро я държеше здраво.
– Нийла, не мога да помръдна! – извика тя, обзета от паника.
Нийла понечи да заплува към нея.
– Не! Стой далеч от мен! Ще хване и теб!
– Дръж се, Сера! – викна Нийла. Изпя депулсио – песен-заклинание за местене на предмети, с надеждата да отдалечи Оладелго от Сера, но нищо не стана.
– Губиш си времето, миличка – каза Оладелго. – Първите огледала се правели от излъскано желязо. Боя се, че във Вадус е пълно с такива.
– Намери изхода, Нийла! Побързай! – помоли я Сера.
Нийла се поколеба за малко. После отплува.
– Я почакай малко... какво си имаме тук? – заговори Оладелго, докато проверяваше местата, където се свързваха прешлените на Серафина. – Добре криете страховете си, принцесо, но успях да намеря един. Ха! Хванах те!
Откъм гърба ù долетя странен звук, сякаш нещо се пукна. После Оладелго се изправи пред нея. Държеше нещо тъмно и меко. То трептеше и писукаше.
– Какво е това? – попита ужасена Серафина.
– Казва се треперушка. Мъничко парченце страх. Заравят се в гръбнака. Една или две могат да се заселят и в най-здравия и силен гръбнак, а когато костите започнат да омекват, идват още – обясни Оладелго. Сложи треперушката в устата си и я глътна. – Ммм! Направо божествено! – заяви той и си облиза пръстите. – Няма нищо, абсолютно нищо по-вкусно от страха. Съмненията имат възхитителен вкус, разбира се. Несигурността и тревогата също са вкусни, но страхът... о, страхът направо се топи в устата! Този беше особено пикантен... страх за живота на сочния господин Син. Доста зле го раниха заради теб, нали?
Серафина удвои усилията си да се освободи. Изпя още едно депулсио с надеждата да отблъсне среброто от себе си, но не успя. Магията ù не бе достатъчно мощна.
– Не се хаби. Безсмислено е – съобщи ù Оладелго. – Има много живак. Старите огледала са пълни с него. А той ти отнема силата.
Отново беше застанал зад нея, но тя виждаше отражението му в огледалата пред себе си. Беше станал по-дебел.
– Бори се с него, Сера! – извика Нийла, докато плуваше от огледало към огледало, надзъртайки във всяко. – Той се храни със страха ти! Не му позволявай да го прави!
Нийла заплува към витрината със счупения врат.
– Ей, Лидия – повика я и наклони глава, за да срещне погледа ù. – Трябва да стигна до река Олта. Можеш ли да ми помогнеш?
Лидия притвори черните си очи.
Нийла заплува към Алис.
– Алис, моля те...
Алис се намръщи.
– По-бледа. Мога да стана и още по-бледа. Не мислиш ли? Сигурна съм, че тогава ще си намеря съпруг.
Нийла понечи да заплува към Катрин, но гласът на Оладелго я спря.
– Скъпа, скъпа принцесо Нийла, поспрете за миг. Изглеждате толкова напрегната. Ето специално за вас едно кандживуху – каза той и протегна ръка, в която държеше бонбон. – Глътни го, миличка. Точно както преглъщаш страховете и притесненията си. Такъв горчив вкус оставят, нали? Това е много по-сладко.
Нийла замръзна на място.
– Става все по-уморително, нали? Да трябва непрекъснато да се усмихваш и да се съгласяваш. Никога да не можеш да кажеш какво мислиш всъщност. Бонбоните компенсират всичко това, нали? Напълваш си устата с бингбанги и за известно време забравяш колко мразиш розовото. И двореца. Забравяш колко много се страхуваш от бъдещето – скуката, копнежът да правиш нещо друго, да бъдеш нещо друго.
– О-о-откъде... откъде... – заекна Нийла.
– Откъде знам ли? О, ами виждал съм те, миличка. В стаята ти. Сама през нощта. Как кроиш и шиеш дрехи, които никога няма да облечеш. Как ги криеш в дъното на гардероба. Сума знае за тях между другото. Дръж я под око.