– Трябва да се задържи около час. А сега, къде точно се намираме?
Вратата беше затворена и зад нея се чуваха гласове и шумове от чинии и прибори.
Нийла я отвори предпазливо.
– Прилича на кафене – съобщи тя и изплува от пещерата. Серафина я последва.
Русалките се огледаха. Заведението беше претъпкано. През прозорците нахлуваше ярка сутрешна светлина. Около масите и на бара седяха морски хора и закусваха. Една русалка с червено яке хвърли поглед на Сера и Нийла, след което се съсредоточи върху купата си с водорасли. Серафина посочи широкия стъклен прозорец отпред. На него бе изписано името на заведението.
– Реколта? – попита тя. – Браво на теб, Нийлс. На нас ни трябва река Олта.
Нийла присви очи срещу буквите.
– Опа.
– Нямаш представа къде сме, нали? – попита я Серафина.
– Ами почти съм сигурна, че сме или във, или близо до река.
– Сериозно? И какво те кара да мислиш така? Не ще да е името на заведението.
– Ха-ха. Много смешно, Сера. Досетих се от миризмата на сладка вода – тя кихна. – Неизменно се разкихвам от нея.
В този момент покрай тях премина костенурка.
– Хайде да я питаме къде сме – предложи Нийла.
– Не говоря костенурски – каза Серафина.
– И аз. Ще изпея локуоро – каза Нийла. Заклинанието локуоро позволяваше на русалките да разбират нечий език за известно време.
– Извинете, госпожо – повика тя костенурката, след като завърши песента.
Костенурката спря и се обърна мнооого бавно. Нийла знаеше, че костенурките правят всичко мнооого бавно. Тази тук вдигна глава и изгледа русалката с големите си очи.
– Здравейте – рече Нийла живо. – Знаете ли как се казва този град?
Костенурката се намръщи. Почеса се по петнистата глава. Примигна. Замисли се дълбоко. Пое си дъх. Издиша го. Пак си почеса главата. Плесна с плавници. Накрая заговори.
– Прииивееет.
– Знае ли къде сме? Какво каза? – заразпитва я Серафина.
– Каза здрасти – отговори Нийла.
– Здрасти? Всичкото това само за здрасти? Ще ни отнеме цяла седмица да разберем къде се намираме. Забрави. Дай да попитаме някого другиго.
Нийла поклати глава. Русалката с червеното яке пак ги гледаше.
– Привличаме внимание. По-добре да излезем.
Когато отвориха вратата, се чуха още гласове.
– Сребро от кораби! Ей сега спасено от гогска яхта! Първо качество!
– Омагьосани перли! Перли невидимки! Най-добрите! Пейте и живейте!
– Четинести червеи! Тлъсти и сочни! Лентовидни червеи! Сладки и хлъзгави!
Заведението се намираше на главното течение в града и явно бяха попаднали насред сутрешния пазар. Сергиите бяха пълни с всевъзможна стока. Търговците на храна продаваха всякакви пресноводни лакомства: блатен мъх на плитки, жабешки яйца, мариновани скариди, захаросани водни паяци и сушени пиявици. Вносителите на стоки от моретата бяха изложили миди с различни форми и цветове, раковини, моржово сирене и морски охлюви. Имаше сергия за употребявани дрехи и няколко за стоки, извадени от потънали кораби. Там се продаваше всичко – от чинии, дрехи и чайници, до фенери, ножове и саби, дори черепи на терагоги, за онези, които ги колекционираха.
– Слаб ли ви е гласът, дами? Подсилете го, направете го мощен с нашия патентован усилвател за гласове! – повика ги един търговец. – Пълна дискретност! Гарантирани резултати!
Те продължиха да плуват по главното течение и Серафина забеляза, че градчето е малко и бедно, съвсем различно от Серулия. Беше мърляво място, сякаш направено от изхвърлени вещи. Сладководните обитатели на водата, които живееха толкова близо до терагогите, имаха неизчерпаем запас от едно нещо, независимо колко бедни бяха: боклук. И го използваха подобаващо. Докато Серафина и Нийла плуваха надолу по течението, видяха магазин, построен изцяло от нефтени варели, и друг – от пластмасови кофи. Имаше и такива, направени от дъските на потопени лодки, автомобилни гуми или контейнери, паднали от товарни кораби. Покривите бяха от керемиди, изработени от сплескани алуминиеви кутийки или пластмасови бутилки. Малко по-надолу по течението се издигаше цял нефтен танкер, превърнат в универсален магазин.
– Морски краставици! Съвсем пресни! – викна един амбулантен търговец.
– Миди лепки! Хрупкави и сладки! – чу се друг.
Тогава русалките чуха друг глас, който проговори зад тях.
– Те идват.
Нийла се извърна рязко. Беше русалката от кафенето, онази с червеното яке. Опашката и тялото ù бяха оранжево-бели – цветовете на риба кон. Имаше бадемовидни очи и високи скули. Черната ù коса бе събрана в две дебели плитки, навити на два кока. На рамо носеше бродирана копринена чанта. Сабя в ножница висеше на гърба ù.