Едно тънко пипало се плъзна по рамото ù. Друго я прегърна през шията. Трето се уви около ръката ù. Силвестър, който безпогрешно разпознаваше настроенията на Серафина, беше посинял от тревога. Тя допря глава до неговата.
– Много съм притеснена за докими, Силвестър – каза му. – Майка ми не ще и да чуе, но може би Нийла ще ме изслуша. Трябва да поговоря с някого. Ами ако Алития ми откъсне главата? Ами ако объркам песен-заклинанието си? Ами ако Махди не...
Серафина не можа да се накара да довърши последното изречение. Мисълта я плашеше повече от изпитанието, което я очакваше.
– Серафина! Къде си, дете мое? Фризьорката ти е тук!
Това беше Тавия, бавачката на Серафина, която я викаше от приемната. Силвестър изчезна веднага щом чу гласа ù. Нямаше повече време за притеснения. Сера трябваше да тръгва. Очакваха я – Тавия, канта мага и целият двор.
– Идвам! – викна тя.
Заплува към вратите, после спря. В момента, в който ги отвореше, вече нямаше да е Серафина. Щеше да е Ваша Светлост или Ваше Височество, или Светлейша принцеса. Щеше да е тяхна.
Тя мразеше напрегнатата атмосфера в двора. Мразеше шепота, бързите погледи, ласкателните усмивки. Сред придворните тя винаги трябваше да е облечена безукорно. Да плува винаги грациозно. Никога да не повишава тон. Да се усмихва, да кима и да говори за приливите, макар че повече ù се искаше да язди Клио или да изследва развалините на древния палат на Мероу. Мразеше задушаващата тежест на очакванията, постоянния натиск да постига съвършенство във всичко. И острите погледи, и язвителните коментари, когато не успяваше.
– Две минути – прошепна тя.
Врътна опашка и се понесе към другия край на стаята си. Отвори двете стъклени врати и излезе на балкона, при което стресна две морски червеношийки, които бяха кацнали на парапета. Отвъд него се простираше столицата на кралството.
Серулия, голяма и разпръсната, през вековете се бе превърнала от първото поселище на морския народ в център на културата му. Беше древна и красива, със сгради, построени от син кварц, който се добиваше дълбоко под морското дъно. По това време на деня слънчевите лъчи пронизваха Опашката на дявола – предпазен гъсталак от бодли, който се носеше над града – и обливаха със светлина покривите на къщите, от което те заблестяваха.
Първият дворец, реджията, бе построен на един висок хълм в центъра на Серулия. Покривът му се бе срутил преди няколко века и след това бяха построили нов дворец за кралското семейство и двора. Представляваше барокова сграда от корал, кварц и седеф. Останките на двореца обаче все още стояха насред града, сякаш за да напомнят за миналото.
Серафина вдигна поглед от виещите се улици на Серулия към заострените кули на Коледжио, пълен с преподаватели черноризци, после – към огромния Острокон и накрая – към Златния клафтер5, кварталът на високите къщи, модерните ресторанти и луксозните магазини. След това погледна отвъд тях, отвъд градските стени, към Колизея, където се вееха кралските флагове на Миромара и Матали. На миромарския флаг бе изобразена червена коралова клонка на бял фон, а маталийският флаг представляваше изправен на задните си крака дракон със сребристосиньо яйце в ръце. Колизеят бе мястото, където след няколко часа Сера щеше да се подложи на докими пред целия двор, кралското семейство на Матали и народа на Миромара...
... и пред Махди.
Бяха минали две години, откакто го бе видяла за последен път. Сега затвори очи и си представи лицето му: тъмните му очи, свенливата му усмивка, сериозното му изражение. Когато пораснеха още малко, щяха да се оженят. Обичаят беше абсурден, но Серафина се радваше, че именно той е нейният избраник. Все още чуваше последните думи, които ù бе казал тогава – точно преди да потегли към дома си в Матали.
– Ти си моят избор – бе прошепнал той и бе взел ръката ù в своята. – Моят. Не техният.
Серафина отвори очи. Зелените им дълбини бяха замъглени от тревога. Преди две години, след като се беше прибрал у дома, той редовно ù бе пращал лични раковини по доверен пратеник. Всеки път, когато пристигнеше раковина, тя веднага хукваше към стаята си и вдигаше раковината до ухото си, нетърпелива да чуе гласа на Махди. След една година обаче личните раковини вече не пристигаха. Вместо тях той започна да ù праща официални, в които гласът му звучеше сковано и студено.
Горе-долу по същото време Серафина започна да дочува разни неща за Махди. Бил станал купонджия, казваха някои. Прекарвал цели нощи навън, плувал с рибните пасажи. Плувал с безразсъдна компания. Харчел купища мокрети за седла за кабалабонг, игра подобна на гогското поло6. Тя не беше сигурна дали да вярва на тези разкази, но какво щеше да стане, ако бяха истина? Какво щеше да прави, ако той се бе променил?