– Бих убила за един бингбанг в момента.
– Има ли момент, в който не би убила за един бингбанг, Нийлс? – подкачи я Серафина.
Русалките плуваха през песъчливи плитчини. Падаше мрак. Бяха тръгнали от Раднева преди два дни и оттогава не бяха спирали да плуват, освен за да поспят през нощта. Отначало бяха пели велозаклинания, за да се движат по-бързо, но после си дадоха сметка, че велото, което беше трудно заклинание и за солена вода, в реката изискваше още повече магия и ги изморяваше. Бяха си купили храна от пазара и бяха потеглили веднага, за да се отдалечат от ездачите на смъртта. Подбираха странични течения и след като влязоха в морето, заплуваха право на север, покрай бреговете на България към Румъния и устието на Дунарея.
– Не бих отказала и чилауонда. Или зизи. О, богове, умирам за едно зизи. Искам и чаша саргасов чай. И чисти дрехи. И красиви гребени за коса. И масаж. И меко легло. И хрупкава синя водна ябълка – завърши Нийла.
– Ето, вземи малко сушени рифови маслини и твърдо моржово сирене – каза Серафина и ù подаде храната.
– Пак ли сирене с маслини?
– Само това ни е останало. По-скоро ни беше останало. Това са последните маслини. Дано скоро да стигнем някое село.
– Ще стигнем – Акаба е в устието на Дунарея – каза Линг. – Сигурна съм, че сме близо.
Тежки бяха тези два дни по теченията – понякога плуваха заедно с тях, но друг път трябваше да плуват срещу тях. Нийла беше изморена, мръсна и гладна и копнееше да си у дома, с всичките му удобства. Освен това, макар да се приближаваха към Дунарея, имаха още много левги до Олта.
– На запад ли свихме край онзи пясъчен вал до Бургас? Или на изток? – попита Серафина и се заоглежда. Държеше карта от водораслов пергамент. Беше на Линг.
– На запад, определено – отвърна Линг. – Това ни беше прекият път, помниш ли?
Линг беше добър навигатор. Изведе ги от Раднева по едно тясно странично течение и им намери просторна пещера, в която да прекарат първата си нощ заедно. Успяха да избегнат среща с ездачите на смъртта и ловците на съкровища и под натиска на Линг изпяха илюзио, за да променят цвета на косите и дрехите си. Единственият проблем беше, че като всяко заклинание илюзиото не траеше вечно. Поддържането на илюзията отнемаше време и енергия – енергия, която влагаха в постоянното плуване. Линг непрекъснато им напомняше да повторят заклинанието, когато ефектът му изчезнеше. Нийла беше благодарна, когато падаше нощ и тя можеше да върне обичайния си вид. Ясно ù беше, че ще им се наложи да намерят някакво по-трайно решение на проблема, но за това им трябваше село, в което да купят дрехи.
На Нийла ù беше странно, че вече не са само двете със Серафина и невинаги се чувстваше добре в присъствието на Линг, тъй като тя имаше склонност да приказва и да се държи грубо. Имаше и навика внезапно да млъква насред дума, за да чуе какво се говори в някой минаващ пасаж морски кучки. Друг път прекъсваше разговора, за да вметне неща от сорта на: „Забелязвали ли сте колко си приличат шипящите гърлени съгласни в делфинския и нарвалския?“ Нийла никога не беше сигурна дали Линг слуша нея, когато говори, или някоя риба, минала покрай тях.
В същото време Линг беше умна и издръжлива и ги беше спасила от преследвачите им. Освен това тя беше русалката, която знаеше пътя до река Олта, така че Нийла нямаше друг избор, освен да я приеме.
Трите разговаряха доста, докато плуваха на север. Серафина и Нийла разказаха за себе си, а Линг им каза, че е част от многочислен клан, чиито членове, поне повечето от тях, живеят в едно село.
– Всъщност ние сме цялото население на селото – каза тя през смях. – Във всяка къща имам роднина.
– Колко е голямо семейството ти? – попита Нийла.
– Целият клан ли? Над петстотин сме. А преките ми роднини... майка ми, сестрите и братята ми, дядовци и баби, лели и чичовци, братовчеди – общо сме петдесет и трима. Може би вече сме станали петдесет и четирима. Една от лелите ми... – тя замълча и се заслуша в нещо. После се усмихна и довърши: – Речниковият запас на морските коне е невероятен, не мислите ли?
– О, абсолютно – съгласи се Нийла.
– Та, както казвах, една от лелите ми беше бременна, когато тръгнах.
– И всичките живеете в една къща? – попита Серафина.
– Много голяма къща – отвърна Линг и усмивката ù се стопи. – Всички, освен баща ми. Изгубихме го преди година. Излезе на проучване в Голямата Бездна, както му бе навик, и не се върна. Откакто изчезна, майка ми почти не е проговаряла.
– Ужасно съжалявам, Линг – каза Серафина.
– Какво се случи? – попита Нийла.
– Не знам – отговори Линг. – Цялото село излезе да го търси. Дни наред обикаляхме, но така и не го намерихме. Може би се е гмурнал твърде дълбоко и нещо го е нападнало. Или е припаднал. Знам само, че ми липсва.