– Сигурно на майка ти ù е било трудно да те пусне толкова далече – предположи Серафина. – Особено след като е загубила баща ти.
– Ами тя всъщност не ме пусна. Даже изобщо не искаше да тръгвам. Но легендата за йелите има голямо влияние сред народа ми. Баба ми Уен е шаманката на клана. Много е мъдра и пази традициите ни. Когато ù разказах съня си, тя каза, че трябва да дойда. Така че тръгнах и ето ме сега тук – рече тя. – От два месеца съм по теченията. Преди няколко дни започнах да мисля, че трябва да съм луда да тръгна така. После ви срещнах...
– И сега вече знаеш със сигурност, че си луда – довърши Нийла.
Линг се засмя.
– Знам, че не съм. Това, което ми разказахте за нападението и за Трахо, това, че и трите сме сънували един и същи сън... Йелите са истински. Има причина да ни повикат.
– Това не ми харесва – каза Линг с ръце на хълбоците.
Бяха стигнали до края на плитчината. Отвъд нея дъното пропадаше внезапно към равна област, засадена с водни ябълки. По клоните на дърветата нямаше и един плод.
– Прекалено е открито. Може някой да ни види.
– Нямаме избор – посочи Серафина, загледана в картата на Линг. – Не можем да поемем на запад, към брега. Плитчините са високи и ще се наложи да се покажем на повърхността близо до гогските плажове. Не можем да отидем и на изток, към дълбокото. Течението е прекалено силно и ще ни отклони от маршрута.
Линг огледа пейзажа отново.
– Да действаме бързо тогава – заяви тя.
Трите русалки заплуваха надолу. Последваха течението към дъното и се понесоха през откритата част, наострили уши за гласове или шум от перки, готови да усетят всяко движение във водата.
Нийла не спираше да се озърта в очакване всеки момент да види как ездачите на смъртта се спускат от плитчината, но нищо такова не се случи. Тъкмо започваше да мисли, че може и да се измъкнат оттам незабелязано, когато чу Линг да казва „Опа...“.
Точно пред тях стоеше мъж с мотика в ръка. Острият ù ръб лъщеше дори на оскъдната вечерна светлина.
Нийла се огледа и видя още няколко мъже да изплуват иззад дърветата с коси и вили в ръце. Бяха дрипави, слаби, със стиснати устни.
– Май не се радват много да ни видят – изкоментира тя.
– Да – съгласи се Серафина.
– Пригответе се – каза Линг. – Щом ви дам сигнал, плувайте право напред.
– Ами ако тръгнат след нас? – попита Нийла.
– Да се надяваме, че ще успеем да им избягаме. Не изглеждат особено издръжливи, за да ни преследват. Така, готови ли сте? Едно, две...
Изведнъж мъжът, който стоеше пред тях, свали мотиката и наведе глава.
– Да живее Серафина, принцеса на Миромара! – извика той.
Един след друг останалите последваха примера му. Свиха десните си ръце в юмруци, удариха се в гърдите и после ги протегнаха напред в приветствен жест.
– Да живее Серафина, принцеса на Миромара!
– Да живеят Меровингите!
– Смърт на тиранина Трахо!
Нийла стрелна с поглед Сера. Илюзиото, което беше направила, отново се бе изчерпало.
Мъжът с мотиката заплува към тях. Поклони се и им каза, че се казва Константин.
– Простете ни, принцесо. В началото не знаехме кои сте. В тези води кръстосват ездачи на смъртта.
Серафина се завъртя в кръг и огледа събраните около нея мъже. Появиха се още няколко. Вземаха ръката ù и я целуваха. Призоваваха боговете да бъдат благосклонни към нея. Разказваха ù историите си. Гласовете им пресекваха от вълнение.
– Отидох на гости при роднини. Когато се върнах, селото беше празно. То е съвсем наблизо. Нямаше никого, всички бяха изчезнали...
– Дойдоха през нощта...
– Къде са отишли?
– Защо, принцесо, защо отвлякоха семейството ми?
– Помогнете ни да ги намерим. Помогнете ни, моля ви.
Серафина, Нийла и Линг научиха, че ездачите на смъртта са отвели почти всички от тяхното село. Оставили само неколцина мъже да работят в ябълковите градини.
– Казват, че чичо ви е успял да избяга, принцесо. Че събира армия от коболдски гоблини на север. Вярно ли е? Имате ли вест от него? – попита Константин с надежда.
Серафина поклати глава.
– Нищо не знам за него.
– А майка ви?
– Надявам се, че все още е жива, но не съм сигурна. Това сме, ние трите. Отиваме да търсим помощ срещу злото във водите ни – каза Серафина.
Константин кимна и се опита да скрие разочарованието си. Бръкна в джоба си, извади една-единствена монета каури и ù я подаде.
– Не мога да я взема – отказа Серафина.