Константин не я слушаше. Нито пък някой от останалите. Дадоха ù каквото имаха. Няколко четинести червеи, завързани в снопче с водораслова клонка – нечие единствено ядене за деня. Три малки водни ябълки, скрити от ездачите на смъртта. Шепа пясъчни ядки.
Серафина погледна даровете, които мъжете тикаха в ръцете ù – мъже, които нямаха нищо, и преглътна с усилие. Нийла знаеше, че преглъща сълзите си. Знаеше и че Сера не иска да взема последните им пари или остатъци от храна. Но ако откажеше, щеше да ги оскърби.
– Благодаря ви – каза Серафина с треперещ глас. – Благодаря на всички ви. Обещавам, кълна ви се, че ще направя всичко, на което съм способна, за да ви помогна. Ако майка ми е още жива, ако чичо ми е жив, ще ги открия и ще им разкажа какво ви се е случило. Те ще намерят съседите и семействата ви, сигурна съм в това.
Мъжете нададоха одобрителни възгласи. Серафина отново им благодари, сбогува се с тях и трите русалки отново поеха на път. Докато плуваха, Нийла забеляза, че Серафина е необичайно мълчалива.
– Какво има? – попита я.
– Те ми се поклониха. Прегръщаха ме и ме целуваха. А аз не го заслужавам. Не заслужавам нищо такова.
– Ти им даде нещо, от което имаха нужда – каза Нийла. – Даде им надежда.
Серафина поклати глава.
– Дадох им празни обещания и нищо повече.
Линг се обърна към нея.
– Ей, Серафина? – повика я тя, а в гласа ù звънна стомана. – Когато те приветстваха, не приветстваха майка ти или чичо ти, а теб.
– Просто показват уважение към короната, нищо повече – каза Серафина.
Над тях премина голям пасаж карагьоз и за момент закри светлината. Внезапният мрак се стори зловещ на Нийла. Засили вече натрупаното напрежение между Сера и Линг.
Линг си пое дълбоко дъх и каза:
– Те просто се опитват да приемат желанията си за факти, Серафина. Знаеш го, нали? Това за чичо ти, който отишъл на север, имам предвид. Той е бил в двореца, когато нашествениците са влезли. И майка ти също. Това знаем. Всичко останало са само слухове. Другото, което знаем, е, че майка ти е била тежко ранена. Ти сама ми го каза. Може да не е оцеляла...
– Недей – каза Серафина отчаяно.
– Налага се да го кажа – възпротиви се Линг. – Всегласните говорят всички езици. И дядо ми беше всегласен и ми каза, че заедно с дарбата идва и отговорността да говориш не просто думи, а истината. Точно сега имаме една-единствена цел – да стигнем до йелите. Какво ще стане после? Какво ще стане, когато вещиците ни кажат, каквото имат да ни казват? Да не смяташ да се криеш при тях до края на живота си? Навсякъде, откъдето минаваме в това кралство – твоето кралство, хората страдат. Имат нужда от надежда. Имат нужда от водач.
– Имат си водач – тросна ù се Серафина.
– Серафина, трябва да приемеш...
– Грешиш. Тя е жива. Знам, че е жива! – изкрещя Серафина.
Между русалките се настани неловко мълчание. Серафина го наруши.
– Съжалявам. Последните няколко дни не бяха леки – каза тя. – Над нас минава пасаж риби. Ще поплувам с тях. Доскоро.
– Ще плуваш с пасажа? Ти? Това е толкова глупаво, само Язид е в състояние да го направи! – извика Нийла. – Близо сме до устието на голяма река. Има пристанище. С кораби. И гоги. Идеята не е добра.
Ала беше закъсняла. Серафина бе отплувала с пасажа.
– Серулия падна. Селата се обезлюдяват. Ако тя не поведе Миромара, цяла Миромара ще падне – обясни Линг. – Ако това стане, кой ще попречи на Трахо да завладее Кин? Матали? Другите морски царства?
– Линг, това да си водач, поне в Миромара, значи да си кралица. Единствената. Не може да има две кралици – каза Нийла остро. – Разбираш ли ме?
Линг кимна.
– Серафина не може да приеме, че е водач на народа си, защото това би означавало да приеме, че майка ù е мъртва. Минали са само няколко дни. Тя загуби всичко. Всичко, Линг. Трябва ù време.
– Разбирам, Нийла. Работа е там, че... нямаме време.
Тридесет и едно
Около нея проблясваха тънки, сребристи тела. Гладки, хладни люспи се отъркваха в кожата ù. Очите грееха, чуваше се смях. Серафина плуваше с пасажа.
Тя се засилваше, спираше и сменяше посоката. Гмуркаше се в тъмните, прохладни дълбини на морето, после се издигаше към топлата му, блещукаща повърхност. Сред рибите тя забрави всичко и всички. Забрави загубата си и скръбта. Забрави Махди и онова, което той не беше. Забрави Син и онова, което беше. За един скъпоценен момент забрави коя е самата тя.
Денят бе мек и прекрасен. Лъчите на слънцето се удължаваха и играеха по морската повърхност. Карагьозите бяха изплували от дълбините, за да се нахранят с лунни медузи, които се носеха близо до топлата повърхност. Движенията им привличаха Серафина непреодолимо – и на нея, като на всички русалки, ù беше трудно да устои. Беше вълшебно да плуваш с пасажа. Беше диво и забавно, но и опасно. Хищни риби следваха пасажите. Русалката можеше в един момент да се гмурка надълбоко с хиляди сардини и в следващия да се окаже лице в лице с някоя акула. Родителите непрестанно предупреждаваха децата си да не ходят да плуват с пасажите.