Но как да устои? Карагьозите я зовяха. Хиляди мелодични гласове, като дъждовни капки по водата. Говореше се, че според гогите рибите не издават звуци. Серафина се чудеше дали смятат така, защото слушат само с ушите си. Тя знаеше, че онези, които искрено обичат морските обитатели, ги слушат със сърцата си.
Сестро, викаха те. Бързоперке. Ела, медна опашке. Ела, красавице. Плувай с нас.
Серафина плуваше все по-бързо и по-бързо, гъвкавото ù тяло се огъваше и въртеше, цепеше водата като нож – масло. Съществуваше само пасажът. Само морето. Нищо друго.
И изведнъж чу:
– Серафина!
Далечен глас. Глас, който я дърпаше, дърпаше я надалеч от пасажа. Дърпаше я обратно към хилядите въпроси, чиито отговори не знаеше. Към хилядите нужди, за които не можеше да се погрижи. Към страха и отчаянието. Към пресекливите гласове, които я питаха защо, молеха я за помощ и искаха от нея да бъде нещо, което не можеше да бъде.
– Серафина, хайде!
Беше Нийла и звучеше близо.
– Не – каза тя и влезе по-надълбоко в пасажа. – Не, Нийла. Не мога.
Около ръката ù се сключиха пръсти. Беше Линг.
– Трябва да се махаме оттук! – каза тя с тревога. Серафина отърси ръката ù от себе си.
– Сера! – извика Нийла. – Отпред има мрежа! Излизай оттам! Бързо!
Серафина бавно спря да плува, сякаш излизаше от транс. Огледа се и очите ù се разшириха от ужас. Заобикаляше я мрежа. Невидимата лебедка на кораба над тях я издигна и горният ù край започна да се стеснява като отвора на завързан чувал. Карагьозите вече не се смееха и не я зовяха. В паника си крещяха да бягат оттам.
Серафина се стрелна към гърлото на мрежата. Плесна с опашка и се опита да се провре през дупката, която беше останала. Не успя. Мрежата се вряза в хълбоците ù болезнено и продължи да се затяга. Тя хвана ръбовете с две ръце и започна да ги бута надолу. Не спираше да пляска с мощната си опашка с всички сили и накрая успя да се измъкне точно преди мрежата да излезе на повърхността. Ръбовете ù бяха откъснали няколко люспи. Кървеше, но беше свободна.
– Нийла! – повика я тя.
– Тук съм! – отговори Нийла и заплува към нея. – Къде е Линг?
Мрежата продължаваше да се издига. Писъците на карагьозите станаха оглушителни.
– Не я виждам! – извика Серафина.
– Линг! Линг! – викаше тя и обикаляше мрежата.
Тогава я видя – една ръка, която се протягаше през мрежата към нея. Лице, притиснато във въжетата с широко отворени, изпълнени с ужас очи и уста, застинала в ням вик.
Беше Линг.
Тридесет и две
– Нийла, хвани мрежата! – викна Серафина.
Двете русалки пъхнаха пръсти в дупките на дъното на мрежата, а горният ù край вече се подаваше над повърхността. Надяваха се тежестта им да я дръпне обратно във водата. Лебедката заскърца. Издигането се забави, но не спря. Мрежата вече беше над повърхността и продължаваше да се издига. Въжетата се впиваха в пръстите им, но те не пускаха. Мрежата ги понесе нагоре, само опашките им останаха във водата.
– Няма смисъл! Пусни я! – извика Нийла.
– Трябва да ù помогнем! – възпротиви се Серафина.
– Сера, пусни мрежата, преди да са хванали и нас! – настоя Нийла.
Серафина поклати глава, а мрежата се изкачваше все по-нависоко, към палубата на малкия траулер на име „Бедриеер“. Карагьозите агонизираха без вода. Писъците на Линг цепеха въздуха.
– Не! – извика Серафина. Но пръстите не можеха вече да издържат тежестта ù. Тя падна обратно във водата. Мрежата се издигна още по-нагоре. Серафина и Нийла се криеха в сянката ù, за да не ги види екипажът на кораба.
– Какво ще стане с нея? – попита Нийла уплашено.
Серафина чу гласове – гогите си крещяха. После внезапно настъпи тишина и един глас каза:
– Какво, по дяволите, е това? Господин Мфеме! Бързо! Насам!
– Не може да е той. Не може – прошепна Серафина. Тя разбираше съвсем малко от гогския език, който наричаха английски, но това име не можеше да сбърка. Заплува предпазливо към края на сянката и погледна нагоре.
Един гол до кръста мъж закачи мрежата с рибарска кука и я задърпа към кораба. Към него се приближи друг мъж. Носеше джинси, избеляла черна тениска, шапка с козирка и слънчеви очила.