Сякаш беше навсякъде. Серафина заплува към кърмата на кораба и го видя как стоварва тежък гаечен ключ върху радиоуредбата.
– Предупреждавам ви, всичките! Стойте далеч от мен! – изкрещя той. Захвърли гаечния ключ, върна се на собствения си кораб и заповяда да включат двигателите.
Докато екипажът се суетеше, Тепрез опря ръце на планшира.
– Плува към Дунарея, Нилс – каза той на един от моряците. – Искам да я хвана. Сега. Преди да стигне до Олта. С нея има и други. Искам ги всичките.
Серафина се гмурна обратно. Водите близо до пристанището бяха плитки. Нийла и Линг седяха на дъното, което бе на не повече от девет метра под кораба.
– Махаме се – каза тя, когато стигна до тях.
– Линг не може да плува. Китката ù е счупена.
Серафина погледна Линг. Тя притискаше наранената си ръка към гърдите. Лицето ù бе посивяло от болка.
– Ще се наложи да плуваш – каза ù Серафина. – Тепрез иска да те хване. И нас също. Знае, че сме тръгнали към Олта.
– От къде? – попита Линг.
– Не знам от къде, но знае. Трябва. Да. Тръгваме.
– Трябва да ù помогнем, Сера. Много я боли – възрази Нийла.
Серафина се огледа. Погледът ù попадна на рибарската мрежа.
– Можем да я сложим на мрежата и да я влачим – предложи тя.
– О, сигурна съм, че много ще ù хареса, предвид факта, че същата мрежа едва не я уби. Освен това е трудно да се плува, докато влачиш мрежа! Няма да успеем да се движим достатъчно бързо за...
– Чакай малко, Нийла... Да, точно така!
– Какво?
– Можем да им заклещим витлото! Това ще ги спре. И ще ни даде преднина.
– С какво ще го заклещим? Магията ни няма да подейства на този кораб.
– С мрежата. Линг, стой тук. Нийла, помогни ми.
Двете русалки вдигнаха мрежата, завлякоха я до кораба и започнаха да я увиват около страховитите перки на витлото.
– Бързо, Сера. Ако го пуснат, ще станем на хайвер – припираше Нийла.
Докато работеха, на Сера изведнъж ù се стори, че чува гласове. Дали бяха морски хора? Или риби? Звучаха странно – чуваха се някъде отблизо, но бяха приглушени, затова не можеше да прецени чии са. Спря да увива мрежата и се огледа внимателно. Нямаше никого във водата.
– Нийла, чу ли това? – попита.
– Нищо не съм...
Тогава и двете ги чуха.
Стон, пронизителен и отчаян. Идваше от вътрешността на „Бедриеер“.
Сера заплува към кораба и притисна ухо в корпуса. Нийла направи същото, но не чуха нищо повече.
– Сигурно са карагьози – предположи Серафина неспокойно. – Един от моряците на Тепрез каза, че не могат да допуснат бреговата охрана да се качи на борда, за да не види какво имат в трюма. Сигурно незаконен улов.
– Сера... о, богове. О, Сера.
– Какво има? Какво стана?
Нийла не можеше да продума. Беше притиснала ръце към устата си. Кожата ù бе придобила нездрав бледосин оттенък. Серафина проследи погледа ù. На морското дъно, на около шест метра от левия борд на кораба, лежаха трупове, най-малко десетина.
Серафина нададе задавен вик. Тя заплува надолу към труповете, с надеждата, че очите я лъжат. Но не я лъжеха. Хората бяха мъртви – лежаха по гръб или по лице. По някои от телата се виждаха грозни, огромни рани, причинени от харпуните. Други бяха с насинени лица. На мнозина ръцете бяха завързани зад гърба. Почти всички жени бяха със сплетени коси, а мъжете бяха облечени с туники от морски лен, което значеше, че са селски жители.
– Не – простена тя. – О, велика Нерия, не.
Бяха миромарци. Нейният народ. Не бяха войници, бяха цивилни. И бяха избити като добитък. Сърцето ù се изпълни с дълбока, разкъсваща скръб и нажежена до бяло ярост.
– Тепрез се опитва да ни хване, за да ни предаде на Колфин. Защото той иска талисманите. Това го разбрах. Но това тук... Защо го е направил? Защо?
Нийла си възвърна гласа.
– Мисля, че ги е измъчвал, за да му дадат информация. Точно както Трахо направи с теб и Таласа. Сигурно е мислил, че знаят нещо за талисманите.
От кораба долетя бучене. Звукът постепенно се засилваше и изведнъж витлото се завъртя с оглушително свистене.
– Хайде – каза Серафина. Надяваше се, че планът им ще успее, колкото и малка да беше вероятността за успех.
Перките направиха няколко оборота и с лекота прерязаха мрежата. Надеждата на Серафина угасна.
– Не стана. Време е да се раздвижим – каза тя.
– Чакай, Сера, стана! Виж!
Пред погледите на русалките, изпорязаните нишки на въжето се увиха около оста на витлото и се заклещиха. Оста се завъртя още няколко пъти и спря.
– Спряхме го – зарадва се Нийла.