Серафина поклати глава.
– Само го забавихме. Последва ни дотук. Знае къде отиваме. Веднага щом си оправи витлото, пак ще тръгне след нас.
– Сера – каза Нийла. – Тепрез превозва ездачи на смъртта за Колфин. Дукът го каза. Ами ако и сега са на борда? Ами ако излязат да видят защо не работи витлото?
– Ако бяха на кораба, Тепрез отдавна щеше да ги е пратил да ни търсят. Но това не значи, че не са наблизо. Трябва да потегляме – тя хвърли поглед към труповете на дъното. – Преди да свършим като тях.
Тридесет и три
– Здрасти, коте! Добро коте! Моля те, пусни ни да минем, коте-шмоте! – нареждаше Нийла нервно на сома, който я обикаляше.
В мътната вода се виеха общо осем от тях и всичките бяха чудовищни. Почти по два метра дълги, с петнисти сиви гърбове и розови кореми. От двете страни на широките им плоски лица висяха мустаци, които действително приличаха на котешки. Само устите им бяха широки повече от тридесет сантиметра. Спокойно можеха да глътнат патица на една хапка, а русалка щяха да сдъвчат на две-три хапки. Нийла протегна ръка и погали една от рибите.
– Хм, Нийла? Аз не бих го направила – предупреди я Линг.
– Няма проблем. Той мърка – каза Нийла.
– Не мърка. Ръмжи.
Сомът хлопна челюсти. Нийла бързо дръпна ръката си.
– Нямаме време за такива работи – каза Серафина, която се оглеждаше тревожно.
– Кажи го на него! – отвърна Нийла, докато проверяваше дали всичките ù пръсти са на мястото си.
Ездачите на смъртта бяха съвсем наблизо. Русалките бяха стигнали Дунарея, между тях и кораба на Тепрез имаше поне една левга, но тогава чуха войниците. Опитваха се да се скрият, а вместо това бяха попаднали сред огромните сомове.
– Разкарайте се от реката ми – чуха сопнат глас.
Нийла вдигна очи. Във водата се носеше пресноводна русалка, която размахваше стик за хокей. По дължината на гърба ù се проточваше шипеста перка. Носеше обици, направени от капачки за бутилки, и огърлица, каквато Нийла никога не бе виждала. От нея висяха какви ли не гогски предмети: глава на кукла, биберон, отварачка, запалка, малко фенерче и топка за голф. Косата ù, в сигнално червено, бе прибрана на две конски опашки над ушите. Устните ù бяха боядисани, по-скоро наплескани с цвета на косата.
– Прелестно. Само това ни трябваше. Луда жена и прекалено много сомове – изкоментира Линг шепнешком.
Русалката беше излязла от някакво подобие на къща. Постройката беше поредното нещо, което виждаше за пръв път. Сякаш бе изцяло построена от ръждиви части на коли – врати, покриви и брони. Прозорците бяха от велосипедни колела. На върха на така наречения покрив беше забоден стар черен чадър, от чиито краища висяха вилици, ножове и лъжици, които потракваха и звънтяха. Самият чадър се въртеше като ветропоказател във водата.
– Zi bună, doamnă – каза Линг на румънски и се опита да се усмихне, все така придържайки ранената си ръка пред гърдите. Добър ден, госпожо.
– Не ми госпожикай, русалке – тросна се пресноводната девойка на русалски. – Връщайте се там, откъдето сте дошли. Веднага.
– Не може да го направим, госпожице...
– Лина – каза русалката.
– Тази част от реката – поясни тя и посочи със стика, – от ей онзи камък чак до следващия завой, е моя. Не обичам нарушители на частната ми собственост. Нарушителите притесняват котетата. Не виждате ли чертата, която направих от камъчета? Идеята е да не преминавате през нея.
Нийла знаеше, че пресноводният народ е с много силно развито чувство за лична територия. Не обичаха и да ги закачат. Но поведението на тази русалка... Тук имаше нещо повече от обикновена неприязън към непознати. През сопнатия глас и агресивната поза прозираше страх. Нийла го усещаше.
– Може ли да минем, Лина? – помоли тя. – Ще преплуваме бързо, без да спираме.
Лина скръсти ръце.
– Същото каза и русалката, която мина оттук вчера!
– Знаеш ли коя е тя? Каза ли ти името си? – заразпитва Серафина.
– Сава, Плава, или Тава... нещо такова – отговори Лина.
Трите русалки размениха погледи. Нийла видя, че и на трите е дошла една и съща мисъл: дали тази Сава, Плава или Тава беше една от тях?
– Лина, моля те. Наистина имаме нужда от помощта ти – каза Серафина.
– И защо да ви помагам? – попита Лина.
– О, няма причина – отвърна Нийла. – Не е като да държим в ръце съдбата на океаните.
Серафина я сръчка с плавник.
– Защото ни преследват хора. Лоши хора – обясни тя.
Лина наведе хокейния стик. Вече не правеше опити да скрие страха си. Беше изписан на лицето ù.