– Да не са същите, които отвлякоха селяните? – попита тя.
– Какви селяни? – каза Нийла и хвърли притеснено поглед през рамо. Ездачите на смъртта се приближаваха с всяка секунда.
– Тези от Акаба, едно село до устието на Дунарея. Стана преди три дни. Изчезнаха повече от четиристотин души. Просто се изпариха. Страхувах се, че който го е направил, може да се върне за мен.
– Не знам дали ще се върнат за теб – рече Нийла. – Но със сигурност преследват нас трите.
Тя разказа на Лина какво бяха причинили Трахо и хората му на Серулия, на семейството на Серафина и на нейното.
Очите на Лина се разшириха.
– Мислиш ли, че ще ми вземат котетата?
Серафина поклати глава.
– Мисля, че... – започна тя.
Щеше да каже: Мисля, че на Трахо не му трябват сомове. Нийла беше сигурна, че точно това започна да казва. Също толкова сигурна беше, че единственият начин да накарат Лина да им помогне, бе да я убедят, че Трахо е и неин враг.
– И за миг не бих се усъмнила – прекъсна я Нийла. – Трахо със сигурност ще иска котетата ти. Толкова са... толкова невероятно... – тя замлъкна, защото не можа да открие правилната дума.
– Красиви? – подсказа Линг.
– Да! Толкова са красиви, че със сигурност ще иска да ти ги вземе.
Лина кимна със стиснати устни.
– Е, ще ми бъде интересно да го видя как пробва. Имам още котки, да знаете. Много. И никоя от тях не си пада по насилници.
Тя пъхна пръсти в уста и изсвири пронизително. Още сомове наизлязоха иззад камъни и повалени дървета. Подадоха глави от въртопи и подводни локви. Бяха най-малко петдесет.
– Леле! – възкликна Линг.
– Благодаря, че ме предупредихте – каза Лина. – Този Трахо вероятно ще си помисли дали да ме нападне, когато види колко котки имам.
Тя се намръщи.
– Е, предполагам, че ви дължа услуга. Може да се скриете при мен, докато отминат войниците. Побързайте, чувам морски коне.
Русалките заплуваха към къщата ù.
– Не там. Това е първото място, което ще претърсят. Скрийте се при Аника.
– Тя къде е? – попита Нийла.
– В люпилнята. Ей там – Лина посочи към една порутена барака, направена от стари гуми. – Не излизайте, докато не ви кажа.
Те отвориха вратата с мисълта, че ще ги посрещне някаква русалка на име Аника. Вместо това им се нахвърлиха десетина сомове бебета. Едно от тях доплува до Нийла и я близна по лицето.
– О, гнус! Гадост! – завика тя и отпъди бебето.
Стените на бараката се разтресоха от дълбоко тътнещо ръмжене. Майката на сомчето надигна заплашително всичките си 150 килограма от гнездото, в което лежеше. В сравнение с нея рибите отвън бяха колкото цаца.
– Мисля, че това е Аника – предположи Линг.
Нийла грабна сомчето.
– Мляс! – целуна го тя шумно по носа. – Ах, ти малко сладко сомченце! Кой е най-красивото рибоче? Ела при леля Нийла!
Бебето загука доволно. Ръмженето на Аника се превърна в мъркане и тя отново се отпусна в гнездото. Трите русалки заплуваха към него и се скриха зад огромното туловище.
Само след няколко минути вратата на люпилнята се отвори. Един облечен в черно войник се втурна вътре. Аника заръмжа страховито срещу копието му.
– Тук има още, сър! – викна той. – Този е по-голям от останалите. И по-грозен, ако можете да си го представите.
Още един мъж заплува из люпилнята. Кръвта на Нийла замръзна във вените ù, когато видя кой беше той. Трахо.
– Действително – изкоментира той и направи гримаса. – Само побъркана русалка може да отглежда тези неща. Богове, как мразя Пресноводието. Да тръгваме. Колкото по-бързо намерим онези русалки, толкова по-скоро ще се върнем в цивилизацията.
– Ще вземем ли русалката Лина с нас, сър?
– Не, прекалено е опасно. Ние сме само десетима, а рибите ù са много – каза Трахо и кимна към Аника. – Може да ни нападнат. Тя не ни трябва. Тепрез има предостатъчно пресен улов... – гласът му заглъхна, докато с войника излизаха от бараката.
След още няколко минути вратата отново се отвори.
– Отплуваха – съобщи Лина. – Можете да излезете.
Нийла изплува иззад гнездото на Аника. Линг беше зад нея.
Лина изглеждаше разтревожена.
– Носят клетка. За вас – каза тя. – Не бива русалки да се затварят в клетки. Никое същество не бива да се затваря в клетка.
– Благодарим ти, че ни скри, Лина – каза Нийла. – Пое голям риск заради нас. Ще си тръгваме.
– Не можете да си тръгнете – каза Лина някак примирено. – Те току-що отплуваха и се насочиха в същата посока, която и вие следвате. Колкото и да ми е неприятно, ще трябва да останете за през нощта. Бях си приготвила гювеч с папур за вечеря, а сега ще трябва да го деля с вас.