– Лина, ще ми продадеш ли тези неща? – попита тя. Все още имаха малко мокрети от кесията, която дукът им даде.
– Да ти ги продам? Защо?
– Със Сера трябва да се предрешим. Обявили са награда за залавянето ни. Мислех си, че с тези неща ще успеем да се превърнем в авантюристки – обясни Нийла с надежда. – Сера вече си отряза косата, така че не ни трябва кой знае какво.
– Не – отказа Лина.
– Моля те, Лина. Ще ти платим добре – примоли се Нийла. – Не можем да плуваме в този вид. Някой ще ни разпознае.
– Имам предвид, че няма да ви ги продам, а ще ви ги дам. Вземайте ги. И спрете лошите хора. Онези, които дойдоха днес. Спрете злото, което причиняват на хората.
Лина погледна Нийла, след това извърна поглед, но Нийла успя да забележи огъня, който пламтеше в очите ù.
Лина беше стеснителна, недодялана и нетактична. Разбираше се по-добре със сомовете, отколкото с хората, но в същото време беше мила и смела. Много смела. Ако ездачите на смъртта ги бяха открили тук, тя щеше да плати висока цена за това, че ги бе скрила.
– Ще направим всичко възможно – обеща Нийла и преглътна буцата, заседнала в гърлото ù. – Ще ми заемеш ли за малко ножици, игла и малко конци?
Лина кимна и отвори едно чекмедже.
– Изморена съм, момичета. Ще си лягам – каза Серафина.
– И аз идвам – додаде Линг.
Серафина и Линг пожелаха на другите две русалки лека нощ. Лина излезе да прибере сомовете си за през нощта, после и тя си легна. А Нийла остана в кухнята да работи на светлината на магмените фенери и не легна до късно след полунощ.
Беше пребита и насинена. Сърцето я болеше от мъка и се боеше от това, което щеше да ù донесе следващият ден. Но въпреки всичко, докато кроеше, режеше и шиеше с плат в ръцете и цел в главата, тя чувстваше още нещо.
За няколко часа се почувства диво, невероятно щастлива.
Тридесет и пет
– Имаме още най-много половин левга до устието на реката – заяви Линг, примижала срещу ярките лъчи на обедното слънце.
– Две левги след Момин скок, във водите на Малакостраките. Следвайте костите. Това ми каза Вража, но още не сме стигнали до нито един от тези знаци – разтревожено каза Серафина.
Двете с Линг гледаха картата.
– Сигурно ще стигнем до тях, когато влезем в Олта – предположи Линг.
– Тази вода прави ли ме по-дебела? – попита Нийла.
Линг ù хвърли поглед над картата.
– Шегуваш, се нали?
– Чувствам се като кит! Ужасно е трудно да се носиш във вода без никаква сол в нея – оплака се Нийла.
– Ездачите на смъртта може да се появят всеки момент, а ти се притесняваш как изглеждаш. Не сме на конкурс за красота!
– Животът е конкурс за красота – заяви Нийла. – Питай майка ми. Или някоя от бабите ми. Или лелите ми. Приближаваме ли пещерата на йелите? Добре ще ми дойде чаша саргасов чай, момичета.
Линг завъртя очи.
– Чувам пеене. Това е устието на реката. Трябва да е то – каза тя. – Хайде, да мърдаме.
Русалките бяха потеглили от къщата на Лина преди три дни, запасени с храна, която тя им бе дала.
– Сбогом! Беше отвратително! – бе извикала тя след тях весело и им бе помахала. – Не си и помисляйте да дойдете пак!
Плуваха край брега, където светлината беше оскъдна, опитвайки се да останат незабележими, а през нощта се криеха под корените на дърветата покрай реката и зад камъните по дъното. Откакто Нийла ги бе преобразила като авантюристки, по-лесно се сливаха със сивото и черното в околната среда.
Сера хвърли поглед на приятелката си и се усмихна. Нийла беше почти неузнаваема. Същото важеше и за Линг. Сера знаеше, че и тя самата изглежда съвсем различно отпреди. На сутринта след онази нощ в дома на Лина двете с Линг откриха, че имат нови дрехи, нови аксесоари и нови самоличности.
– Ти спа ли изобщо? – попита тя Нийла, когато видя каква работа е свършила приятелката ù.
– Не много, но няма проблем. Не съм уморена. И преди да си пробвате новите дрехи, трябва да ти оправим косата – заяви Нийла и потупа един от столовете в кухнята на Лина.
Серафина седна. За всичките ù шестнадесет години, косата ù никога не беше подстригвана, нито подрязвана. Преди Оладелго да я сграбчи, стигаше до средата на опашката ù. Сега Нийла кълцаше с ножицата и по пода се сипеха кичури. Сера имаше чувството, че заедно с косата от нея си отиват и части от личността ù. Частта, която сляпо се доверяваше. Частта, която винаги спазваше правилата. Частта, която винаги оставяше другите да водят.
След като я подстрига и боядиса с шише мастило от сепия, Нийла я заведе пред огледалото в спалнята на Лина. Сера надзърна в него, за да се увери, че Оладелго не се спотайва от другата му страна, и после се огледа. Нийла бе превърнала неравната, никаква коса в елегантна момчешка прическа с дълъг черен бретон и заострени крайчета, които свършваха покрай скулите ù. Прическата подчертаваше дългата ù нежна шия и огромните зелени очи. Тя онемя.