– Да не би да научат истината – каза Ава.
– Точно така. В тези развалини има знаци, които ни трябват, сигурна съм. Само да можехме да се доберем до тях – завърши Серафина.
– Опафагите ядат жертвите си, докато са още живи, да знаете – заяви Астрид. – Докато сърцата им още бият и кръвта им още циркулира из тялото. Това прави месото по-сочно.
– Ти си истински лъч светлина – каза Линг. После стана от стола.
– Не можем да стигнем до Атлантида, но можем да наблюдаваме Абадон. Точно това смятам да направя, веднага щом се събудя утре. Искам да видя дали ще успея да открия някаква слабост. Днес научих нещо. Не е много. Не е талисман. Но, както каза Сера, все е някакво начало.
Тя се прозя и каза, че ще си ляга. Бека, Нийла и Ава също отидоха да си легнат. Сера остана. Не беше изморена. Беше твърде заета да мисли.
Астрид отново бе започнала да подхвърля топката си за кабалабонг.
– Как смяташ да се справиш с всичко това, Серафина? Как ще успееш да влезеш в Острокона, за да изслушаш раковините, при положение че Серулия е окупирана? Как ще стигнеш до Атлантида? Как ще убиеш Абадон?
– Не знам още, но може и да намеря помощ. Ако успея да открия чичо си и брат си, те сигурно ще измислят нещо. Ако майка ми е още жива...
Астрид я прекъсна.
– Ако, ако, ако. Това не е начало. Това е край. Ще намериш смъртта си – тя хвърли поглед към спалнята. – И ще станеш причина за тяхната смърт. Цялата тази работа е абсолютно несериозна, шега.
Тя хвърли топката по-силно.
– Ето ти и още една шега – това, че съм наследница на Орфео, най-великият маг в историята.
Астрид каза последното сякаш на себе си, но Серафина я чу. „Защо не иска да приеме, че произлиза от Орфео? Заради това, което е направил? Или има нещо друго?“, чудеше се тя.
– Ей, Астрид, Баба Вража е права, да знаеш. Магията е това, което правиш с нея. Само защото Орфео е бил зъл, не значи, че и ти ще станеш зла. Злината не е наследствена. Не е като цвета на очите или нещо такова.
Астрид спря да подхвърля топката. Погледна Серафина.
– Не е това. Е, да, да знаеш, че Орфео е част от родословния ти корал е абсолютно отливно, но...
– Но какво?
Астрид поклати глава.
– Астрид, какво има?
– Нищо. Няма нищо. Забрави.
– Добре. Забравям.
Серафина се разочарова, че Астрид не иска да говори. Взе да събира плочките на Линг и да ги прибира в торбата. После взе чашите от чая и ги сложи на подноса.
Астрид пак хвърляше топката си силно.
– Не бяхме ние – каза тя внезапно. Извъртя се и застана пред Серафина. Топката прелетя през стаята.
– Искам да го знаеш. Ондалина не е нахлувала в Миромара. Не ние нападнахме Серулия. Не сме пращали убиец. Баща ми никога не би направил такова нещо. Никога не би наранил Изабела, Бастиаан или семейство Матали. Той ги цени, цени мира между държавите ни твърде много. Собствената му сестра живее в Миромара. В Царно, както знаеш. Не би рискувал живота ù.
Серафина претегли думите на Астрид и каза:
– И все пак наруши пермутавия. От сто години и двете кралства спазват договора. Ти трябваше да дойдеш в Миромара, а Дезидерио да отиде в Ондалина. Точно като леля ти Брюнвайг и чичо ми Лудовико при последния пермутавий. Защо баща ти го наруши?
Астрид седна до масата срещу Серафина.
– Имаше си причини – каза тя. – Ако знаеше... Ако можех да ти кажа... – дланите ù, опрени на масата, се свиха в юмруци. Дългата ù руса коса, бледа като лунна светлина, се развя около главата ù. Леденосините ù очи потърсиха тези на Серафина и в тях тя видя как русалката копнее да говори, да сподели това, което я мъчи.
– Астрид, сериозно говоря. Абадон е врагът, нали видя? Не аз. Не Миромара – каза Серафина, изненадана от собственото си желание да говори с тази недружелюбна русалка.
– И ние не сме пращали убийци. Войната е последното, което майка ми би поискала, както за своя народ, така и за вашия. Ти каза, че има причини Ондалина да наруши пермутавия. Какви са те? Кажи ми.
Серафина не отклоняваше поглед от лицето на Астрид. За няколко секунди беше сигурна, че Астрид ще ù се довери. Ала вместо да заговори, Астрид рязко бутна стола си назад и стана.
– Не мога – каза тя безпомощно. – Просто не мога.
После заплува към спалнята. Когато стигна до прага на стаята, тя се обърна към Серафина.