дома, що обичам.
Ава се усмихваше.
Река бърза,
река скоротечна,
помогни ми, мила,
направи ме красноречна,
картина ясна да покажа
на дружките си в пещерата –
домът ми свиден,
там, дето свършва се реката.
Серафина затвори очи в очакване Ава да премине от окото към конвоката. Мислеше, че ще види Амазонка, мястото, където бе отраснала приятелката ù. Вместо това видя себе си. След миг чу глас в главата си. „Сера? Ти ли си?“.
„Ава!“
„Еха! Аз съм в главата ти, gatinha!“
„Много е странно, Ава.“
„Ава? Сера?“
„Нийла?“
„Да!“
„Ехо!“
„Бека!“
„Аз съм, да! Чувам те, Ава! Чувам ви всичките!“
Появи се още един глас, този на Магдалена.
„Е, очевидно конвоката подейства, след като Ава общува с нас, без да говори, но окото изобщо не се получи. Трябваше да ни покажеш нещо много далечно в Амазонка, нали така? Обаче аз виждам само Сера, а тя е до мен!“
„Почакай малко – каза Серафина, когато образът дойде на фокус. – Това не е пещерата за упражнения. С какво съм облечена, за бога?“
В образа, който виждаха всички, Серафина носеше броня и беше яхнала огромен черен морски кон. Раздаваше заповеди на войници, нареждаше ги в боен ред.
Скоро русалките видяха защо. На другия край на полето, където стоеше Серафина, се събираше страховита армия.
Ава подсвирна тихо.
„Meu Deus! Колко много луди, грозни гоблини на едно място“, изкоментира тя.
„Фойеркумпели“, каза Бека мрачно.
„Сера, внимавай!“ викна Нийла.
Един гоблин бе пропълзял зад гърба на Серафина. Черната му коса стърчеше. Лицето му беше бледо и изпъстрено с белези от изгаряне с лава. Имаше ноздри, но не и нос, а устата му бе пълна с остри зъби, почернели и изгнили. Малките му жестоки очички бяха прозрачни като медузи. Серафина виждаше мрежата от кръвоносни съдове под повърхността им и жълтеникавия му мозък зад тях. Тялото му бе покрито с твърди, кокалести черни плочки като черупката на рак. Носеше двуостра брадва, с извити като полумесеци остриета. Пред погледите на русалките той вдигна оръжието си високо и замахна.
„Не!“ изпищя Ава. Тя се дръпна назад, сякаш в опит да избяга от видението. То изчезна също толкова внезапно, както се бе появило.
– Que diablo! – извика тя на глас. – Какво беше това?
– Това беше растящата сила на дарбата ти – отговори Магдалена.
– Няма начин! Това не е моята дарба. Моята дарба е зрението. Винаги е било така. Виждам истината. Виждам това, което наистина го има.
– Не, Ава. Вече не. Твоят прародител Никс не просто е виждал какво е, той е виждал и това, което ще бъде. Имал е силите на предсказател. Ти също ги имаш. Просто досега не си ги усещала. Сега, когато си близо до останалите, те се проявяват.
– Значи съм видяла нещо от бъдещето? – попита Ава.
– Така мисля – отвърна Магдалена.
– Страхотно – каза Серафина. – В такъв случай трябва да се готвя за битка с гоблини с брадви в ръце. Много се радвам. Защото, нали разбирате, изобщо не приемам Абадон като сериозно предизвикателство.
– Магдалена! – чу се глас от входа на пещерата. Беше Татяна, още една от йелите.
– Баба Вража иска да те види. Веднага – в гласа ù се усещаше паника.
– Какво е станало? – попита Магдалена.
– Капитан Трахо току-що е влязъл в устието на Олта. Трупът го е видял.
– Е, и? И преди го е правил. Просто оглеждат – каза Магдалена.
– С него има петстотин ездачи на смъртта. Петстотин! – повтори Татяна с треперещ глас, на ръба на истерията.
– Успокой се, Татяна. Той не знае къде сме – напомни ù Магдалена. – Никой не знае къде сме.
– Сега вече знае.
Това бе Линг. Подпря се на касата на вратата, задъхана. Лицето ù бе зачервено от бързото плуване.
– Но как е възможно? Кой му е казал? – Магдалена недоумяваше.
– Абадон.
Четиридесет и осем
– Много сбърках – съобщи Линг.
Тя заплува към другите.
– През цялото време си мислех, че Абадон говори на себе си – започна тя. – Чудовището говори някъде към двеста езика. При това много от тях мъртви. Затова ми бе нужно толкова време, докато започна да разбирам какво казва. Така де, пробвали ли сте някога да научите древноабахатски?
– Какво казва, Линг? Какво имаш предвид? – попита Серафина разтревожена.
– Имам предвид, че Абадон разговаря с някого. Не говори на себе си. Говори за нас. Непрекъснато. В началото не разбирах. Той непрекъснато превключваше от един на друг език, за да не мога да го разбера, но сега вече мога. Ето, вижте... Записах доста от това, което казва.