– Ехо! Ей, приказливецо! Събуди се! – викна Линг и заръчка трепкащия образ на Карцерон с алебардата.
– Велика Нерия, какви ги вършиш? – развика се една от инкантите. – Ще си докараш смъртта!
– Вероятността е доста голяма – съгласи се Линг. Надникна между решетките на портите. Зад тях се виждаше единствено мрак. – Ей! Чуваш ли ме, торба с тиня? – извика тя. – Слушай тогава! Ще дадем обет. Кръвен обет. Чу ли ме добре? Казах КРЪВЕН ОБЕТ, изроде! Иди да кажеш на шефа си!
Тя се отдръпна от огъня и зачака. Сърцето на Серафина щеше да изскочи. Първо последва само мълчание, но скоро чуха глухо ръмжене. След още няколко секунди нещо се размърда в мрака. Между решетките се стрелна ръка, последвана от още две. Протегнаха се през заклинанието око, през водата и се появиха в Инкантариума. Дланите се разтвориха като мрачни, зловещи морски цвета. Очите в центъра на всяка длан се втренчиха в русалките.
– Гледаш ли, синко? Продължавай да гледаш. Ще видим кой е слаб.
Линг се отдалечи от огъня и захвърли алебардата. Останалите я чакаха.
– Ето къде сте били!
Магдалена се появи задъхана.
– Трябва да ви изведа оттук и да ви вкарам в тунела. Заповед на Баба Вража. Всички ще тръгнем, освен инкантите. Ако побързаме, ще успеем да стигнем до Дунарея, преди да падне нощта.
Русалките не ù обърнаха внимание. Серафина извади кинжала си от джоба.
– Не ме ли чухте? – попита Магдалена. – Трябва да тръгваме!
Серафина вдигна дясната си ръка с кинжала и разтвори дланта на лявата. Без да трепне, прокара острието по ръката си. Кръвта ù се издигна във водата. Тя запя. Ясно. Високо. С цялата си душа.
Абадон, на теб ще сложим край,
тъй се кълнем петте избрани, знай.
Капка по капка кръвта си ще споделим,
животи и съдби в едно ще обединим.
Абадон изрева заплашително. Появиха се още ръце. Сера знаеше, че лесно ще я достигнат и хванат. Ала ръцете не помръдваха. Абадон искаше да види какво правят русалките. За да каже на господаря си. „Хубаво“, помисли си Серафина.
Нийла взе кинжала на свой ред и си поряза дланта. Издигна се още една спирала от кръв. Тя хвана ръката на Серафина и запя:
Със заклинание могъщо, с кръв
злодеянието ще обърнем на онзи пръв;
на Орфео мрачното изчадие
да унищожим е нашето начинание.
Бека беше след Нийла. Абадон изпищя и разтърси решетките на Карцерон.
Заедно ще намерим талисманите
на шестимата царували,
скрити под водите на океаните,
щом мракът и светлината се налудували.
После дойде ред на Ава.
Шестте не ще се съберат
заради ярост, жажда или гняв.
Но смелост, вяра и кураж в едно ще ги сберат,
за да отворят клетката с онуй, що сее смърт.
Линг бе последна. Тя изкриви лице от болка, когато стисна кинжала с наранената си ръка, после сряза дланта на здравата. Когато кръвта ù се завихри във водата, тя хвана ръката на Ава и изпя края на кръвния обет.
От морета и реки се събрахме
с цел светла – да опазим русалските бъднини.
Древното зло да прогоним обещахме,
от дома си, от морските дълбини.
Когато и последните няколко думи се отрониха от устните на Линг, кръвта на петте русалки се завихри в една-единствена алена спирала и се усука около ръцете им. Плътта им призова кръвта да се върне в нея така, както морето прибираше водата в себе си по време на отлив. Кръвта потече обратно към ръцете им и влезе в раните, които се затвориха и изчезнаха. На всяка ръка остана белег, за да им напомня, че всяка от тях сега носи в себе си кръвта на другите четири. Бяха кръвно обвързани завинаги.
Линг напусна групата и заплува към подводния огън. Абадон се приближи до решетките.
– Успя ли да ни видиш хубавичко, изроде? Видя ли всичката кръв? – попита го тя. – Сега имам малко от кръвта на Бека в себе си. И от тази на Сера. И на Ава. И на Нийла. Усещам я как бушува в сърцето ми и ме прави по-силна. По-смела. Отивай. Извикай господаря си. Имаш много да му разказваш.
Абадон обаче не помръдна.
Бека застана до Линг. Изпя мощно заклинание пламък. Огънят лумна още по-силно и пламъците нахлуха през решетките на Карцерон. Абадон изрева. Размаха ръце срещу огъня, после избяга в дълбините на затвора. Те чуха как отслабва гласът му, докато накрая съвсем замлъкна.
– Свършихте ли? – поинтересува се Магдалена. – Защото наистина трябва да тръгвате. Времето ни изтича.
– Не могат. Тунелите са запечатани. Пещерите са празни. Всички избягаха освен нас, които сме в тази стая.