Едни от първата редица го пита с грижа:
— Пак ли ви притеснява артритът?
Върховният жрец кима, друг жрец подхваща ритуала — подава му рекламирания материал (чаша текила), върховният жрец отпива, усмихва се, хваща ножа, с един замах разсича жертвата, изважда сърцето, поднася го към камерата и казва:
— Дайте вашите дарения за Обединена фондация Сърце.
— Каква е тази идиотщина?! Как можа да ви хрумна в главата? Господи…
— Точно така — вметна Чарли. — Хората се отнасят твърде сериозно към нашите реклами, това е опасно. Нещо трябва да се промени докато не е късно. Като си помислиш, мъничко хумор няма да попречи…
Господин Хек го изхвърли като парцал.
Вечерта на 27 февруари 1980 година Фред и Мирна Хубър гледаха новия екшън сериал. Докато Фред дръпваше от първата кутия бира, на екрана се вихреше смайваща гонитба по Гранд Каньон, жертви на която станаха шест коли, три всъдехода и едно магаре. Когато Фред отвори втората кутия, главният герой пое към пристанището да разпитва злодея. Фред се беше досетил, че този е злодеят, защото имаше яхта. Злодеят, разбира се, се държеше хладнокръвно.
— Истина е, на детската площадка преоблеченият като Дядо Мраз бях аз — призна си той. — Но това съвсем не означава, че проявявам подозрителни влечения към деца.
Фред приключи с втората и тъкмо отваряше трета, когато картината изчезна и вежливият глас на диктора обяви, че предаването ще продължи след важна политическа декларация на някакъв конгресмен, кандидат за сенатор.
Фред се заслуша в уверенията на кандидата. Той обеща да съкрати правителствените разходи, да създаде милиони нови работни места за сметка на държавния бюджет, да ликвидира престъпността и корупцията, да снеме ограниченията върху търговията с оръжия, да поведе решителна борба със замърсяването на околната среда, да разшири търговията с автомобили, да се бори безпощадно с монополите, да отмени антитръстовите закони…
Внезапно нечий глас го прекъсна:
— Разкайте се! Разкайте се, нещастни грешници, времето е дошло. Денят на Страшния съд…
Кандидатът гледаше глупаво. Фред писна:
— Какво става?
— Сигурно са объркали каналите — предположи Мирна. — Вероятно някакъв проповедник.
Тя стана и превключи програмата. За осемдесет и девети път повтаряха шоуто „Люси“. Успокоен, Фред отвори поредната кутия. Люси се бе облякла като гигантска мравка и уверяваше някакви, че домът им е пълен с термити. И тъкмо да каже най-важното, се чу глас:
— О, безверници…
После гласът млъкна.
На 9 март 1983 година президентът на Щатите и най-главните му съветници провеждаха изключително екстрено заседание край петата дупка на игрището за голф.
— Дяволски сложен проблем, господин президент — отбеляза държавният секретар. — Какво ще предприемете?
Президентът повдигна рамене.
— Умът ми не го побира. Дори не знам кой стек да използвам.
— Не за удара говоря — спокойно каза секретарят. — Мен ме притеснява състоянието на нацията.
— Оставете това. Не съм прелетял цялата държава с целия мозъчен център на ВВС, деветстотин души, че да разсъждаваме за държавни интереси. — Повдигна стека. — Така ще стане ли?
— Това е проблемът — как да стане? — каза шефът на Пентагона. — Населението се увеличи до четвърт милиард, от тях петдесет милиона са безработни. Увеличихме помощите за бедните, но никаква полза, само инфлацията расте. Светът е раздиран от конфликти. Да не говорим за околната среда.
— Точно така — отвърна президентът. — Номерът е да се улучи средата. — После се усмихна широко. — Трябва да се живее с пулса на времето. Включвам значи в четвъртък телевизора и случайно се натъквам на новини. Някакво момче обясняваше, че причината за нещастията ни е скрита в самите нас. Това са лоши мисли. Вместо да си тъпчем главата с неприятностите, трябва повече да мислим за хубавото.
— Но това беше само един спортен коментатор…
— Как така „само“? — възмути се президентът. — Неговата работа е да ни разказва какво става всъщност. Той е специалист! Господи Боже, че той печели повече от мен!
В далечината се издигна огнен стълб, но заради плътния смог никой не го забеляза. А след несполучливия удар президентът започна да ругае и гласът на Вопиещия остана нечут.
На 20 април 1986 година заведението „Бар и грил“ беше наблъскано до тавана. Както впрочем всички кръчми всяка вечер. Грилът вече не работеше, продуктите се бяла свършили, но на бара си бяха стъпили върху ушите. Не някакви пършиви интелектуалци, а истинският обикновен народ, който може по достойнство да оцени възпроизведената обстановка на старинна таверна.