В театъра даваха опера от Верди, доста банална, искрено казано, по вече успяла да обиколи всички европейски сцени, опера, добре известна на русите — Травиата. Сезонът във Венеция беше минал и всички певци не стояха по-високо от равнището на посредствеността; всеки крещеше, колкото му глас държи. Ролята на Виолета изпълняваше една артистка, не особено известна, и като се съдеше по студенината, с която се отнасяше публиката към нея, малко обичана, но нелишена от дарба. Тя беше млада, не много хубава, черноока девойка, с не съвсем равен и вече поизхабен глас. Беше облечена до наивност пъстро и лошо: червена мрежа покриваше косите й, рокля от избелял светлосин атлаз стягаше гърдите й, дебели шведски ръкавици достигаха до острите й лакти; та и откъде ли би могла тя, дъщеря на някакъв бергамски овчар, да знае как се обличат парижките камелии! Тя дори не умееше да се държи на сцената; но в играта й имаше много правда и непринудена простота и пееше с оная особена страстност в израза и ритъма, която е присъща само на италианците. Елена и Инсаров седяха сами в тъмната ложа, до самата сцена; веселото настроение, което ги беше обзело в академията delle Belle arti, все още не беше минало. Когато бащата на нещастния младеж, попаднал в мрежата на съблазнителната, се появи на сцената в жълтозелен фрак и разчорлена бяла перука, изкриви уста и сам предварително смутен, пусна тъжно басово тремоло, те едва не прихнаха… Но играта на Виолета ги завладя.
— На това нещастно момиче почти не му ръкопляскат — каза Елена, — а аз хиляди пъти го предпочитам пред някаква самоуверена второстепенна знаменитост, която би се кълчила и кривила само за да произведе ефект. На нея сякаш съвсем не й е до шега; виж, тя не забелязва публиката.
Инсаров се наведе от края на ложата и внимателно загледа Виолета.
— Да — промълви той, — тя не се шегува: на смърт лъха.
Елена замълча.
Започна третото действие. Завесата се вдигна. Елена трепна, като видя това легло, тия спуснати пердета, шишета с лекарства, притулената лампа. Спомни си близкото минало… „А бъдещето? А настоящето?“ — мина през ума й. Като че нарочно в отговор на престорената кашлица на актрисата се чу в ложата глухата истинска кашлица на Инсаров… Елена крадешком го погледна и веднага придаде на лицето си безгрижен и спокоен израз; Инсаров я разбра и сам започна да се усмихва и тихичко да приглася на пеенето.
Но той скоро замълча. Играта на Виолета ставаше по-хубава, все по-свободна. Тя се отърси от всичко странично, от всичко ненужно и намери себе си; рядко, най-висше щастие за артиста! Тя изведнаж премина оная черта, която не може да се определи, но отвъд която живее красотата. Публиката трепна учудена. Некрасивата девойка с поизхабения глас започваше да я увлича, да я завладява. Но вече и гласът на певицата не звучеше уморено: той се стопли и засили. Появи се Алфредо, радостният вик на Виолета едва не вдигна оная буря, името на която е fanatismo и пред която нашите северни ревове са нищо… Един миг — и публиката пак замря. Започна дуетът, най-хубавото място в операта, в който композиторът е успял да изрази всички съжаления на безумно пропиляната младост, последната борба на отчаяната и безсилна любов. Увлечена, обхваната от повея на общото съчувствие, със сълзи на артистична радост и истинско страдание в очите, певицата се отдаде на подемащата я вълна, лицето й се преобрази и пред страшния призрак на внезапно приближилата се смърт думите: „Lascia mi vivere… morir si giovane!“ („Остави ме да живея…да умра толкова млада!“) се изтръгнаха от нея с такъв достигаш до небето порив на молба, че целият театър се разтърси от бесни ръкопляскания и възторжени викове.
Елена цяла изстина. Тя тихо затърси с ръката си ръката на Инсаров, намери я и силно я стисна. Той отвърна на нейното ръкостискане, но нито тя го погледна, нито той нея. Това ръкостискане не приличаше на онова, което те преди няколко часа си бяха разменили в гондолата.
Те заплуваха към своя хотел пак по Canal Grande. Нощта вече бе настъпила — светла, нежна нощ. Същите дворци се заредиха срещу тях, но сега те изглеждаха други. Ония, които бяха осветени от луната, златисто се белееха и в самата тая белота сякаш изчезваха подробностите на украшенията и очертанията на прозорците и балконите; те по-ясно се очертаваха върху зданията, залепи от леката мъгла на спокойната сянка. Гондолите с малките си червени светлинки сякаш плаваха още по-тихо и по-бързо; тайнствено блестяха техните стоманени гребени, тайнствено се издигаха и спускаха веслата пад сребърните пръски на развълнуваната вода; тук-там кратко и тихо се обаждаха гондолиери (те сега никога не пеят); други звуци почти не се чуваха. Хотелът, в който живееха Инсаров и Елена, се намираше на Riva dei Schiavoni; още нестигнали до хотела, те слязоха от гондолата и прекосиха няколко пъти площада Свети Марко, йод арките, където пред малките кафенета се тълпеше много празноскитащ народ. Да вървиш заедно с любимото същество в чужд град, сред чужди хора, е някак особено приятно; всичко ти се струва прекрасно и значително, на всички желаеш добро, спокойствие и същото щастие, с което си изпълнен: ти. Но Елена не можеше вече безгрижно да се отдава на чувството си на щастие: сърцето й, разтърсепо от неотдавнашните впечатления, не можеше да се успокои; а Инсаров, минавайки край Двореца на дожите, посочи мълчаливо дулата на австрийските оръдия, които се виждаха изпод долните сводове, и нахлупи шапка над веждите си. При това той се чувствуваше уморен — и като погледнаха за последен път черквата „Св. Марко“, нейните куполи, където под лунните лъчи върху синкавото олово нламаха петна от фосфоресцираща светлина, те бавно се върнаха в квартирата си.