Прозорците на стаичката им гледаха към широката лагуна, която се простира от Riva dei Schiavoni до Джиудеки. Почти срещу техния хотел се издигаше островърхата кула на „Св. Георги“; надясно високо вън въздуха светеше златното кълбо на Догана и нагиздена като невеста, се издигаше най-красивата от черквите, „Retentore“ на Паладио; наляво се чернееха мачти и рей ла кораби, комини на параходи; тук-там като голямо крило висеше наполовина свито платно и флаговете едва потрепваха. Инсаров седна до прозореца, но Елена не му позволи дълго да се любува на гледката; изведнаж тя усети, че той вдигна температура, обхвана го някаква убийствена слабост. Тя го сложи на леглото и като почака да заспи, тихичко се върна при прозореца. О, как тиха и ласкава беше тая нощ, с каква смирена кротост дишаше лазурният въздух, как всяко страдание, всяка мъка трябваше да стихне и да заспи под това ясно небе, под тия святи, невинни лъчи! „О, боже — мислеше Елена, — защо е смъртта, защо са раздялата, болестта и сълзите? Или защо е тая красота, това сладостно чувство на надежда, защо е успокоителното съзнание за трайно убежище, неизменна защита, безсмъртно покровителство? Какво значи това усмихнато, благославящо небе, тая щастлива, отпочиваща земя? Нима всичко това е само в нас, а вън от нае е вечен мраз и безмълвие? Нима ние сме сами… сами… а там, навсякъде, във всички тия недосегаеми бездни и дълбини …… всичко, всичко ни е чуждо? Защо е тогава тая жажда и радост от молитвата? («Morir si giovane» — зазвуча в душата й…) Нима не може да се измоли, да се предотврати, да се спаси… О, боже, нима не може да се вярва в чудото?“ Тя сложи глава върху сключените си ръце. „Стига? шепнеше тя. Нима вече стига! Аз бях щастлива, не минути, не часове, не цели дни…… не, цели седмици наред. А с какво право?“ Тя се уплаши от своето щастие. „А ако това не бива?……помисли тя. — — Ако това не се дава даром? Та то беше небе… а ние сме хора, бедни, грешни хора…“ Morir si giovane… „О, тъмен призрак, махни се! Не само на мене е нужен неговият живот!“
„Но ако това е наказание. — помисли тя пак, ако трябва сега напълно да заплатим за вината си? Моята съвест мълчеше, тя и сега мълчи, но нима това е доказателство за невинност? О, боже, нима сме толкова престъпни! Нима ти, който си създал тая нощ, това небе, ще пожелаеш да пи накажеш заради туй, че сме обичали? А ако е така, ако той е виновен, ако аз съм виновна — прибави тя с неволен порив, тогава нека той, о, боже, нека ние двамата умрем поне от честна, славна смърт — там, в неговите родни поля, а не тук, не в тая глуха стая.“
„А мъката на бедната, самотна майка?“ — се запита тя, но сама се смути и не намери възражение на въпроса си. Елена не знаеше, че щастието на всеки човек е изградено върху нещастието на друг, че дори изгодата и удобствата му искат, както статуята — пиедестал, неизгодата и неудобствата на другите. Рендич! — прошепна в съня си Иисаров.
Елена приближи на пръсти до леглото му, наведе се над него и обърса потта от лицето му. Той повъртя глава на възглавницата и утихна.
Тя пак отиде до прозореца и пак я завладяха нейните мисли. Почна сама себе си да уговаря и да се уверява, че няма причина да се страхува. Дори се засрами от своята слабост. „Нима има опасност? Нима не му е по-добре? — шепнеше тя. — Та ако не бяхме днес на театър, не би ми дошло това на ум.“ В тоя миг тя видя високо над водата бяла чайка; вероятно я беше изплашил някой рибар и тя летеше мълчаливо, с неравен полет, сякаш диреше място, където да кацне. „Ето, ако тя прилети насам — помисли Елена, — това ще бъде хубав знак…“ Чайката закръжи на едно място, сви криле — и като простреляна, с жален вик падна някъде далече зад един тъмен кораб. Елена потрепери, а после й стана срамно, че потрепера, и без да се съблича, легна на леглото, до Инсаров, който дишаше тежко и често.