Може пък да си въобразяваше. Но тогава го чу отново.
Каза си, че трябва да стане.
Вместо това заспа.
— Томас.
Беше гласът на Миньо. Слаб, но по-силен от последния път, когато го бе чул.
— Томас. Събуди се, приятелче.
Той отвори очи, учуден, че все още е жив. В началото погледът му бе замъглен и той не повярва, че това, което вижда пред лицето си, е истина. Но постепенно картината дойде на фокус — голяма червена топка с малко зелено по края. Изглеждаше като паднала право от рая.
Ябълка.
— Откъде… — не довърши, нямаше сили да продължи.
— Просто я изяж — рече Миньо.
Томас вдигна глава и откри, че Миньо също яде. После като събра последните останки от сила, той се подпря на лакът и сграбчи червения плод. Приближи го до устата си и отхапа. Освежителен сок потече в гърлото му.
Стенейки от удоволствие, той захрупа ябълката и изяде дори огризката още преди Миньо да е приключил със своята
— Не бързай толкова, да не я повърнеш — предупреди го Миньо. — Постарай се да дъвчеш повече.
Подаде му втора ябълка и Томас я взе, като този път се сдържа да не я погълне на две хапки. Още докато я дъвчеше, усети, че енергията му се възвръща.
— Ама че вкусно — рече с пълна уста. — Ама че вкусно нещо.
— Все още се държиш като идиот — скастри го Миньо, но без да спира да хрупа.
Томас не обърна внимание на упрека.
— Откъде се взеха?
Миньо се поколеба за миг, сетне продължи да яде.
— Намерихме ги в голямото помещение. Заедно с… още нещо. Момчетата, които надзърнаха там, се кълняха, че допреди няколко минути нямало нищо. Не че ми пука особено.
— И какво друго са открили? — попита Томас.
Миньо кимна към вратата.
— Иди сам да видиш.
Томас завъртя очи, отхапа от ябълката и се надигна. Противната слабост все още не си бе отишла, сякаш му бяха измъкнали червата и му бяха оставили само няколко кости и сухожилия, колкото да може да стои прав. Но той събра сетни сили, чувствайки с всяка секунда, че е по-добре, отколкото предишния път, когато бе поел към банята.
Веднага щом се увери, че вече може да пази равновесие, Томас отиде в голямото помещение. Само допреди три дни тук бе пълно с висящи трупове — сега езерните се бяха събрали около купчина храна и грабеха от нея лакомо, без да подбират. Плодове, зеленчуци, малки пакети.
Но в този момент нещо далеч по-странно привлече вниманието му в другия край на помещението. Той протегна ръка и се подпря на стената.
Голяма дървена маса бе поставена точно срещу вратата на спалнята.
На стол зад нея седеше мършав човечец с бял костюм, вдигнал крака на плота й и кръстосал глезени.
Човекът четеше книга.
10
Томас остана така близо минута, загледан в човека, койт се бе настанил така нехайно на стола. Сякаш бе прекарал на това място в четене целия си досегашен живот. Имаше къса черна коса, сресана назад върху бледото му теме, дълъг, закривен надясно нос и сновящи черни очи, които току се надигаха над ръба на книгата. Мъжът изглеждаше едновременно отпуснат и неспокоен.
И този бял костюм. Панталони, риза, вратовръзка, сак. Всичко в бяло.
Какво ли е това, за бога?
Томас погледна към езерните, които се тъпчеха с плодове и сандвичи от пакетите. Изглежда, не бяха забелязали човека зад масата.
— Кой е този тип? — провикна се Томас, без да се обръща конкретно към някого.
Едно от момчетата вдигна глава и спря да дъвче. После преглътна голям залък и отвърна:
— Нищо не иска да ни каже. Трябвало да чакаме, докато бъде готов. — Момчето сви рамене и се зае да бели портокал.
Томас насочи вниманието си към непознатия. Той все още седеше там и си четеше. Прелисти със шумолене страницата и продължи да плъзга поглед по текста.
Томас поклати глава и закрачи към него. Поредната странна случка в този…
— Внимавай — провикна се един от езерните, но беше твърде късно.
На десет крачки от масата Томас се блъсна в невидима стена. Първо я удари с нос и почувства нещо студено, като стъклена преграда. Сетне и останалата част от тялото му последва примера на носа, той отскочи от стената и се олюля назад. Инстинктивно вдигна ръка да разтърка носа си, като се чудеше как е било възможно да не види стената.
Но колкото и да напрягаше очи, не можа да различи нищо. Сякаш пред него имаше само въздух. Мъжът дори не го погледна.
Томас се приближи отново, този път по-бавно, протегнал ръце. Малко след това докосна преградата, но тя оставаше напълно невидима. Как бе възможно това? Усещаше я като стъкло — гладко, твърдо и студено.