— Да, аз също — съгласи се друг.
Томас се опита да си припомни странния звук. Сега той съшо смяташе, че е чул тези думи. Върнете се.
— Всички да се съсредоточат и този път да слушат внимателно — предупреди ги Миньо. В тъмния коридор се възцари тишина.
Когато гласът проговори за трети път, Томас успя да улови всички думи.
— Последно предложение. Върнете се веднага и няма да бъдете нарязани.
Ако се съдеше по реакциите на хората пред него, останалите също бяха разбрали какво им казват.
— Няма да бъдем нарязани?
— Какво трябва да значи това?
— Той каза, че можем да се върнем!
— Не бива да вярваме на някакъв непознат сбръчканяк, който говори в мрака.
Томас се опитваше да не мисли колко зловещо бяха прозвучали думите. Няма да бъдете нарязани. Не му се понрави никак. Мракът само допринасяше за подсилване на посланието. Направо го подлудяваше.
— Продължавайте напред! — провикна се Миньо. — Няма да издържа още дълго. Вървете!
— Чакай малко — обади се Пържитиган. — Този тип ни предлагаше сделка. Трябва поне да я обсъдим.
— Ами да — подкрепи го друг. — Може би ще е по-добре да се върнем?
Томас поклати глава, макар да си даваше сметка, че никой не го вижда.
— Няма начин. Спомнете си какво ни каза онзи тип в голямото помещение. Че ако се върнем, ни очаква ужасяваща смърт.
— И това го прави по-важен от този, дето ни шепне в тъмнината? — попита Пържитиган. — Откъде да знаем кого да слушаме и кого да пренебрегнем?
Томас бе наясно, че въпросът е напълно резонен, но връщането назад не му изглеждаше като най-правилната възможност.
— Предполагам, че гласът е само поредното изпитание. Трябва да продължим — рече той.
Тъкмо бе казал последната дума, когато шепнещият глас отново зазвуча в мрака, този път обагрен от почти детинска ненавист:
— Всички сте мъртви. Ще бъдете нарязани. Мъртви и нарязани.
Томас усети, че космите на врата му настръхват. Предполагаше, че ще последват нови призиви за връщане, но за пореден път езерните го изненадаха. Никой не произнесе нито дума и скоро цялата група отново пое напред. Миньо се бе оказал прав, когато заяви, че всички страхливци са били отсети.
Продължиха да напредват в мрака. Въздухът бе топъл и прашен. Томас се закашля и понечи да отпие от плика с вода, но реши, че ще е твърде рисковано да го стори в мрака. Само това му оставаше, да разпилее запасите си на пода.
Напред.
Топло.
Жажда.
Тъмнина.
Продължаваха да вървят. Времето се нижеше все по-бавно.
Томас си помисли, че трябва да са изминали поне две-три мили от последното предупреждение. Къде се намираха? Под земята? В някаква масивна постройка? Плъха бе казал, че трябва да излязат на открито. Но как…
На десетина крачки пред него отекна вик.
Започна като изненадано възклицание, но постепенно премина в ужасяващ писък. Не знаеше кое е момчето, но врещеше като животно, което колят в Кървавия дом в Езерото. Томас чуваше звуците от мятащо се на земята тяло.
Той изтича инстинктивно напред, подмина неколцина езерни застинали от ужас, и се приближи към нечовешките звуци. Не знаеше защо смята, че би могъл да помогне с каквото и да било, но не се поколеба нито миг, преди да хукне в тъмнината. След дългото и потискащо вървене тялото му жадуваше за действие.
Когато се приближи, определи по звуците, че момчето лежи на пода, мята се и сякаш се бори с нещо. Томас остави внимателно вързопа с храна и дрехи и плика с вода отстрани, после се пресегна пипнешком с ръце, за да улови крак или ръка. Почувства, че другите езерни са се скупчили зад него, дочу викове и въпроси, но си наложи да не им обръща внимание.
— Ей! — извика Томас на гърчещото се момче. — Какво ти става? — Пръстите му докоснаха джинсите, после ризата, но момчето се бореше толкова силно, че беше невъзможно да го удържи.
Томас взе решение. Хвърли се напред и притисна с тялото си мятащото се хлапе. Стовари се върху него, усети, че някой го удря с лакът в ребрата, сетне една ръка го зашлеви през лицето. Последва удар с коляно в слабините.
— Престани! — извика Томас. — Какво ти има бе, човек?
Виковете внезапно утихнаха с къркорене, като че момчето бе потънало под вода. Но конвулсиите не намаляваха.
Томас притисна с едната си ръка гърдите на хлапето, с другата посегна да го улови за косата. Ала когато ръката му стигна горе, внезапно почувства объркване.
Нямаше глава. Нито коса или лице. Нямаше дори врат. Нито едно от нещата, които трябваше да са там.
Вместо тях Томас напипа голяма и гладка топка от студен метал.