Томас почувства слаба надежда. Но се бе научил да не се поддава на подобни настроения.
— Ами да се изкачваме тогава! — извика почти радостно Пържитиган.
— Смяташ ли? — попита Миньо. — Пържитиган, какво ли щяхме да правим без теб? Сериозно.
Томас чу тежкия тропот на стъпки, докато Миньо се изкачваше забързано по стъпалата — изглежда, бяха направени от метал. Само след секунди го последваха други стъпки, сетне още едни.
Когато дойде ред на Томас, той се спъна и падна, удряйки коляно във второто стъпало. Разпери ръце да се подпре и едва не изпусна плика с вода. Сетне го споходи мисълта, че металното съоръжение може да го атакува, и тази мисъл го пришпори да продължи нагоре.
Горе отекна метален звън, по-басов от този на трополящите крака, ала все пак метален.
— Ох! — извика Миньо. Последваха пъшкане и стенания, докато и останалите езерни се блъскаха едни в други.
— Какво стана? — попита Нют.
— Удари ли се в нещо? — добави задъхано Томас.
Миньо отвърна раздразнено:
— Стигнахме догоре — ето какво стана. Ударих се в тавана и няма накъде… — Той млъкна и Томас го чу да шари с ръце по стените и тавана. — Чакайте, мисля, че намерих…
Чу се прищракване и после светът около Томас сякаш избухна в ярки пламъци. Той извика и прикри очите си с ръка — отгоре бе бликнала заслепяваща светлина. Дори със затворени очи и засенчил лицето си с ръка, Томас пак изпитваше остра болка. Ярко оранжево сияние проникваше през дланта му и заедно с него отгоре нахлуваше гореща вълна.
Томас долови стържене, после дрънчене и тъмнината се върна. Той отпусна уморено ръце, ала пред очите му продължаваха да танцуват ярки петна.
— Проклет да съм — промърмори Миньо. — Изглежда, намерихме изхода, но имам чувството, че води право на слънцето. Човече, не бях виждал толкова ярка светлина! И такава горещина.
— Да открехнем малко, докато ни привикнат очите — предложи Нют. Томас го чу да се качва по стълбите. — Ето ти ризата ми, пъхни я под капака. Всички да затворят очи!
Томас изпълни нареждането и закри очите си с ръка. Оранжевото сияние се върна, но след около минута вече можеше да отвори очи. Наложи се да примижи и въпреки това виждаше безброй светлинки. Ала беше почти поносимо. След още няколко минути привикна съвсем.
Сега вече видя, че се намира на двайсетина стъпала под мястото, където Миньо и Нют се бяха привели. Над тях в тавана имаше капак. Три светещи линии очертаваха страните му. Всичко около тях — стените, стълбите, самият капак — беше изработено от сивкав метал. Томас се обърна и погледна в посоката, от която бяха дошли — стълбището се губеше в мрака зад тях. Бяха се изкачили далеч по-високо, отколкото си представяше.
— Как сте с очите? — попита Миньо. — Моите са като печено на скара желе.
Томас се чувстваше по същия начин. Очите му горяха и сърбяха и от тях не спираха да текат сълзи. Езерните наоколо търкаха своите.
— Какво има отвън? — провикна се някой.
Миньо сви рамене и надникна през цепнатината.
— Трудно е да се каже. Всичко е ужасно ярко — може наистина да сме на слънцето. Няма никакви хора. — Той направи пауза. — Или побърканяци.
— Да се измъкваме тогава — рече Уинстън, който бе на две стъпала под Томас. — Предпочитам да получа слънчев удар, отколкото да ме халоса метална топка.
— Добре, Уинстън — съгласи се Миньо. — Но задръж малко ентусиазма. Искам да ми привикнат очите. Пригответе се — ще повдигна капака, за да проверя как е обстановката. — Той подпря с рамо металната плоча. — Едно. Две. Три!
Миньо изпъна крака, изпъшка и натисна силно. Чу се стържене на метал и стълбището отново бе залято от ярка светлина. Томас се повдигна на пръсти и се огледа. Беше невъобразимо ярко.
Той видя, че Миньо и Нют се подават през отвора. Металната стълба под краката им се нагорещяваше все едно бе пъхната в пещ.
— Ей, човече! — провикна се Миньо с изкривено от болка лице. — Тук нещо не е наред. Имам чувството, че кожата ми се е подпалила.
— Прав е — подкрепи го Нют, който си търкаше бузите. — Не зная дали е редно да излизаме навън. Може би е по-добре да почакаме слънцето да залезе.
Неколцина от езерните нададоха недоволни възгласи, но те бяха заглушени от виковете на Уинстън:
— Ей! Ехей! Внимавайте! Внимавайте!
Томас се обърна и потърси с поглед Уинстън, който бе някъде под него. Сочеше нещо вдясно и над него и отстъпваше назад. На тавана, само на метър от главите им, от метала се бе отделила голяма сребриста капка, която бързо нарастваше. Томас я гледаше като хипнотизиран. Капката се превърна в трептяща сребриста сфера. После, преди някой да успее да реагира, се откъсна от тавана и падна.