— И да се оставим на милостта на онези метални топки? Без мен.
Томас кимна.
— И аз мисля, че ще е най-добре да се размърдаме. Като гледам — до залез-слънце остават няколко часа. Ще повървим, после ще си починем, а през нощта ще гледаме да се отдалечим още. Не бива да оставаме повече тук. Миньо очевидно бе съгласен с него.
— Планът си го бива — съгласи се Нют. — Само дано, като стигнем онова градче, то не се окаже пълно с побърканяци.
Сърцето на Томас се сви при тази мисъл. Миньо се върна при отвора и се наведе над него.
— Ей, шубета такива, събирайте припасите и излизайте!
Нито един езерен не възрази срещу плана.
Когато излизаха, всеки от тях започваше да диша затруднено и се опитваше да се прикрие с импровизираното наметало. Сигурно почти всички се бяха надявали, че Плъха ги е излъгал. Че най-лошото е останало назад, в лабиринта. Ала ето че бе ударил часът да бъдат разбити и тези надежди.
Преди да поемат на път, направиха някои промени — прибраха храната и водата в половината от първоначалните вързопи, а останалия плат използваха, за да се увият още по-плътно. Получи се доста добре, дори за Джак и бедния Уинстън, и скоро след това вече вървяха по твърдата, покрита с камъни земя. Томас споделяше наметалото си с Арис и придържаше единия му край с дясната си ръка, а момчето държеше другия с лявата. Бяха се уговорили да си прехвърлят тежкия вързоп на всеки половин час. Стъпка по стъпка те скъсяваха разстоянието до града, а жегата бе толкова немилостива, че заплашваше да изсмуче силите им още преди края на деня. Известно време не разговаряха, но Томас пръв Наруши мълчанието.
— Значи преди не беше чувал за Тереза?
Арис го погледна с крайчеца на окото и Томас си даде сметка, че вероятно е доловил в гласа му укор.
— Е? Беше ли?
Арис отвърна на погледа му, но в очите му се четеше нещо като подозрителност.
— Не. Никога. Не зная коя е, нито къде се е дянала. Но поне не си я видял да умира пред теб.
Това бе удар под пояса, ала кой знае защо накара Томас да харесва Арис малко повече.
— Знам, съжалявам. — Помисли малко, преди да зададе следващите въпроси: — Колко близки бяхте? Тя как се казваше?
— Рейчъл. — Арис млъкна и Томас си помисли, че не желае повече да разговарят, но след малко продължи: — Бяхме повече от близки. Имахме стари спомени. Създадохме си нови.
Томас поклати тъжно глава. Чувстваше, че трябва да каже нещо — да предложи нещо.
— Аха. Само че аз също изгубих приятел. Той умря пред очите ми. Всеки път, когато си спомня за Чък, сякаш го преживявам отново. Ако бяха направили същото с Тереза, нямаше да могат да ме спрат. Щяха да измрат всичките.
Томас се закова на място — беше шокиран колко лесно бе произнесъл последните думи. Сякаш някой друг го бе завладял за миг и ги бе казал. Истината бе, че се чувстваше точно така.
— Какво мислиш…
Ала преди да довърши, прекъсна го викът на Пържитиган. Той сочеше нещо.
Само след миг Томас осъзна какво е развълнувало толкова силно готвача.
Далеч напред, откъм града, към тях тичаха двама души и телата им приличаха на призрачни видения сред нажежените вълни, а под краката им се вдигаха пламъчета от прах.
Томас втренчи поглед в двамата бягащи през пустинята. Останалите езерни също бяха спрели и ги гледаха. Той потрепери, нещо, което изглеждаше напълно невъзможно в тази смазваща горещина. Бе настръхнал от страх. Макар езерните да имаха преобладаващо числено превъзходство, тревогата му нарастваше.
— Съберете се по-плътно — нареди Миньо. — И се пригответе за бой, ако тези типове решат да ни създават проблеми.
Трепкащият въздух не позволяваше да разгледат по-добре двамата непознати, докато не се приближиха на стотина крачки. Томас не сваляше очи от тях. Помнеше много добре побърканяците, които бе видял преди няколко дни зад решетките на прозореца. Но тези хора го плашеха по различен начин.
Двамата спряха на десетина крачки от групата езерни. Единият бе мъж, другият се оказа жена, макар че Томас успя да определи това само по извивките на тялото. Лицата и главите им бяха скрити под качулки от бежов плат с отвори отпред, през които да гледат и дишат. Дрехите им бяха съшити от различни парцали и пристегнати с презрамки от дънков плат. Нищо не се подаваше на слънцето, освен ръцете им, които бяха почернели и напукани.
Двамата стояха там задъхани като болни кучета.
— Кои сте вие? — провикна се Миньо.
Непознатите не отговориха, нито помръдваха. Само гърдите им сe повдигаха и спускаха. Томас ги разглеждаше изпод качулката — не можеше да повярва, че някой е в състояние да тича толкова бързо и да не умре от прегряване.