— Какво? — Томас бе толкова изненадан, че забрави напълно крещящото момиче. — Да ни кръстосват? Я стига.
— Нима се съмняваш, след всичко, което преживя в лабиринта и през последните дни?
— Имаш право — призна замислено Томас. — Добре, а каква е другата теория?
— Тя е в противоположна посока. Вместо да очакват оцелели от двете групи вероятно искат само едната да стигне до края. Така че или подбират оцелели от момчетата или момичетата, или цяла една група. И в двата случая това е единственото обяснение, което ми хрумва.
Преди да отговори, Томас доста дълго обмисля чутото.
— Но какво ще кажеш за онова, което ни разправяше Плъха? Че подлагат на изпитание реакциите ни, създават нещо като схема? Може би това е експеримент? Може би очакват от нас да оцелеем? Може би изучават мозъците ни и нашите реакции, гените и прочее? И когато приключат, ние ще сме мъртви, а те ще разполагат с огромна информация.
— Хм — изпръхтя Арис. — Възможно е. Питам се защо са поставили по един представител на противоположния пол във всяка група.
— Може би, за да видят какви проблеми или кавги ще възникнат? Да изучат реакциите на хората в по-особена среда. — Томас едва не се разсмя. — Как спокойно го обсъждаме — сякаш се чудим къде да спрем, за да пуснем по едно цопло.
Арис се разсмя, суховат кикот, от който на Томас му стана по-добре.
— Човече, не го казвай. От един час се стискам.
Сега вече и Томас се изхили, а някъде наблизо Миньо се провикна да спрат за кратко, сякаш бе дочул разговора им.
— Време за клякане — разпореди той. — Пуснете по едно цопло и действайте бързо, без да се раздалечавате. След петнайсетина минути ще спрем за по-дълга почивка. Зная, че вие, сбръчканяци такива, не можете да издържите на темпото на бегачи като мен и Томас.
Томас спря и се огледа. Не се нуждаеше от указания как да се възползва от краткия престой. В този миг нещо привлече вниманието му. Беше тъмно очертание на стотина крачки пред тях, в посоката, която следваха. Правоъгълна сянка на фона на сиянието на града. Зачуди се как досега не я бе забелязал.
— Ей! — извика той и посочи с ръка. — Това там ми прилича на някаква сграда. Виждате ли я?
— Да, виждам я — отвърна Миньо и се приближи до него. — Чудя се какво ли е.
Преди Томас да отговори, се случиха едновременно две неща.
Първо, смразяващите викове на момичето секнаха толкова рязко, сякаш някой бе затворил врата. А после, появявайки се от мрака, към тях се приближи девойка с дълга коса, която се спускаше по гърба й като черно наметало.
Първият порив на Томас бе да й извика. Надеждата, че това там е тя, че го чака.
„Тереза?”
Нищо.
„Тереза? Тереза!”
Отново нищо. Празнотата, останала след напускането й, все още бе там. Но… дали все пак не беше тя? Може би. Може би нещо бе станало със способността й да общува с него.
Момичето бе спряло недалеч от тъмната сграда. Въпреки че бе скрита в мрака, нещо в позата й подсказваше, че е обърната към тях и че стои, скръстила ръце.
— Мислиш ли, че това е Тереза? — попита Нют, сякаш прочел мислите на Томас.
Томас кимна и после се огледа, сякаш да провери кой може да е забелязал жеста му.
— Нямам представа — рече той.
— Дали това е момичето, което крещеше? — попита Пържитиган. — Появи се точно когато гласът притихна.
— Със същия успех може да е и тази, която е изтезавала жертвата — изсумтя Миньо. — Вероятно я е убила, за да я отърве от мъките, когато ни е видяла да идваме. — После той внезапно плесна с ръце. — Е, добре, кой иска да се запознае с тази мила млада жена?
Томас се зачуди как Миньо може да е толкова лекомислен в такъв момент.
— Аз ще го направя — обяви той, малко по-силно, отколкото бе нужно. Не искаше да си проличи, че се надява това да е Тереза.
— Майтапих се, сбръчканяко — рече Миньо. — Ще идем всички. Може да крие зад себе си цяла армия побъркани момичета нинджи.
— Побъркани момичета нинджи? — повтори Нют, който явно също бе изненадан от поведението на Миньо.
— Ами да. Да вървим! — Миньо пое напред.
— Не! — извика Томас, подтикван от някакъв внезапен импулс. — Недей — продължи по-тихо. — Вие останете тук. Аз ще ида при нея. Може да е някаква клопка. Ще бъде глупаво да се натикаме всички в нея.
— Няма ли да е глупаво, ако ти се натикаш? — вдигна вежди Миньо.
— Е, не може всички да рискуваме, преди да проверим. Аз ще ида. Ако нещо се случи, ще повикам за помощ.
— Добре де — въздъхна Миньо. — Тръгвай. Нашият малък храбрец. — Той тупна Томас по рамото
— Това наистина е глупаво — рече Нют. — Аз ще ида с него.