— Не! — подскочи за втори път Томас. — Оставете на мен. Нещо ми подсказва, че трябва да бъдем внимателни. Ако проплача като малко дете, елате да ме спасявате. — За да прекъсне спора, той пое забързано към момичето и сградата.
Обувките му стържеха по камъните и пясъка. Долавяше миризмата на пустиня, примесена с далечния мирис на нещо горящо, и докато разглеждаше силуета на момичето на фона на сградата, изведнъж осъзна, че вече е сигурен. Може би беше заради позата или заради начина, по който си държеше главата. Или как бе скръстила ръце. Но той знаеше.
Това бе тя. Беше Тереза.
Когато стигна само на няколко метра от нея и вече се надяваше да разгледа лицето й, тя се завъртя и влезе през отворената врата в малката постройка. Сградата беше правоъгълна, със скосен от едната страна покрив. Доколкото можеше да се види, нямаше прозорци. Големи черни кубове висяха от ъглите на покрива — приличаха на високоговорители. Може би виковете, които бяха чували от известно време, са били изпускани през тях за заблуда. Това би обяснило защо ги чуваха от толкова далече.
Масивната дървена врата зееше широко отворена. Вътре бе още по-тъмно.
Томас продължи към вратата. Докато прекрачваше прага, си помисли, че постъпката му е глупава и безотговорна. Но това беше тя. Каквото и да се случи, каквото и да е обяснението за нейното изчезване и отказа й да разговаря мислено с него, той знаеше, че тя няма да му стори нищо лошо. Беше сигурен.
Вътре бе осезаемо по-студено и влажно. Всъщност бе дори приятно. На три крачки по-нататък той спря и се ослуша в тъмнината. Чуваше дишането й.
— Тереза? — извика на глас. — Тереза, какво има?
Тя не отговори, само си пое рязко въздух, сякаш плачеше, ала се опитваше да го скрие от него.
— Тереза, моля те. Не зная какво е станало, нито какво са ти сторили, но ето ме тук. Това е лудост. Просто ми отговори…
Той млъкна, заслепен от ярката светлина, която скоро след това се смали до пламък. Томас протегна инстинктивно ръка. Пламъкът се спусна към поставената на масата свещ. Разпали фитила, сетне ръката, която го държеше, помаха, за да го угаси. Томас вдигна глава и най-сетне я видя. Видя, че е бил прав от самото начало. Но радостта от срещата бе прокудена от объркване и болка.
Очакваше лицето й да е изцапано като на всеки от тях, прекарал известно време в пустинята. Но то бе чисто. Очакваше косата й да е полепнала и мазна. Но вместо това тя носеше чисти дрехи, а пухкавата й коса се спускаше по раменете.
Нищо не скриваше бледите й ръце и лице. Беше по-хубава отколкото, когато я видя в лабиринта, дори от спомените, които се бяха пробудили за кратко в съзнанието му по време на Промяната.
Но очите й бяха пълни със сълзи, долната й устна трепереше от страх, а ръцете й не можеха да си намерят място. От погледа й разбра, че го е познала, не беше го забравила, но в очите й освен това се спотайваха болка и ужас.
— Тереза — прошепна той. — Какво има?
Тя не отговори, само премести поглед към масата и после пак към него. По бузите й се търкулнаха две сълзи. Устните й продължаваха да треперят, гърдите й се повдигнаха рязко и тя изхлипа.
Томас пристъпи напред и протегна ръце да я улови за раменете.
— Не! — изкрещя тя. — Махни се от мен!
Томас се сепна — имаше чувството, че са го ударили в гърдите с тежък чук. Той разпери ръце.
— Добре, добре. Тереза, какво… — Не знаеше всъщност какво да попита. Нито какво да стори. Само го давеше смразяващото усещане, че нещо се е прекършило в него, заплашващо да го задуши.
Той застина неподвижно, сякаш се боеше да не я подплаши. Начинът, по който тя стоеше пред него, сякаш се бореше с нещо невидимо… напомняше му за…
За това как се бе държал Гали, след като избягаха от Езерото — когато влезе в голямото помещение заедно с жената с белите дрехи. Точно преди да настъпи обратът. Преди да убие Чък.
Томас трябваше да я заговори, инак щеше да се пръсне.
— Тереза, не спирах да мисля за теб от мига, когато изчезна. Ти…
Тя не го остави да довърши. Хвърли се напред, протегна ръце, улови го за раменете и го притегли. Изненадан, Томас прегърна и тя се притисна толкова силно към него, че той изведнъж се изплаши дали ще може да диша. Пръстите й напипаха тила му, после страните, накараха го да я погледне.
Само след миг те вече се целуваха. Нещо избухна в гърдите му и изгори натрупаното напрежение, объркването и страха. За един кратък миг го изпълни увереността, че вече нищо няма значение. Че никога повече няма да има.
А после тя се отдръпна. Олюля се и се блъсна в стената. На лицето й отново се изписа ужас, сякаш я бе обладал демон. Когато заговори, шепнеше с напрегнат и тих глас: