— Махни се от мен, Том — рече. — Всички вие трябва да се… махнете… от мен. Не възразявай. Просто си тръгни. Бягай. — Очевидно се напрягаше, докато произнасяше тези думи.
Никога досега Томас не бе изпитвал такава болка. Но остана шокиран от това, което последва.
Той я познаваше, помнеше я. И знаеше, че тя казва истината — тук нещо не беше наред. Нещо се беше объркало далеч повече, отколкото можеше да си представи. Ако остане, ако й възрази, ако се опита да я убеди, ще бъде като предизвикателство към неимоверното усилие, което бе положила да се освободи за кратко и да го предупреди. Трябваше да направи каквото му казва.
— Тереза — заяви. — Ще те намеря. — Сега вече и той бе заслепен от сълзи, но се обърна и побягна от сградата.
Томас се отдалечи, препъвайки се, от тънещата в мрак постройка, като се озърташе с насълзени очи. Върна се при езерните, но отказа да отговаря на въпросите им. Каза им, че трябва да вървят, да бягат, да се махнат оттук колкото се може по-бързо. Че ще им обясни по-късно. Че животът им е в опасност.
Не остана да ги чака. Не предложи на Арис да му помогне с вързопа. Обърна се и се затича към града, втурна се натам презглава, опитвайки се да забрави останалите, да забрави целия свят. Вече не се съмняваше, че да избяга от нея бе най-трудната постъпка в живота му. Появата му в Езерото с изтрита памет, привикването към живота там, нощта в лабиринта, битката със скръбниците, смъртта на Чък — нито едно от тези неща не можеше да се сравни с това, което изпитваше сега.
Беше я видял. Държа я в прегръдките си. Бяха прекарали макар и малко време двамата.
Целунаха се и той почувства нещо, което не би помислил за възможно.
А сега бягаше от нея. Беше я оставил зад гърба си.
В гърдите му се надигна сподавено хлипане. Той изпъшка и чу собствения си пресекнал глас. Болката в сърцето го накара да спре, преди да е рухнал на земята и да се е отказал от всичко. Мъката го погълна, заедно с нея се върна и желанието да тръгне обратно. Но остана верен на заръката й, както и на обещанието да я намери отново.
Поне тя бе жива. Поне бе жива.
Повтаряше го отново и отново. И единствено тази увереност го накара отново да се затича.
Тя беше жива.
Все пак и тялото му си имаше предел. По някое време, може би два часа след като я бе оставил, или пък три, вече знаеше, че ако не спре, сърцето му ще се пръсне. Той се обърна, погледна назад и видя местещи се в далечината сенки — другите езерни бяха изостанали. Поемайки жадно въздух, Томас коленичи, подпря се на земята и затвори очи.
Пръв го застигна Миньо. Водачът им не изглеждаше доволен. Дори на слабата светлина — зората тъкмо бе започнала да осветява небето на изток — нямаше съмнение, че е ядосан, докато обикаляше около Томас, преди да заговори.
— Какво… какво… Томас, що за идиот си ти?
Томас нямаше никакво желание да разговаря. За каквото и да било.
Миньо почака малко, сетне приклекна до него.
— Как можа да го направиш? Как можа просто да побегнеш? Без да ни обясниш нищо? Откога действаме по този начин? Ах ти, тъпако. — Той въздъхна, облегна се назад и седна на земята.
— Извинявай — прошепна Томас. — Беше доста болезнено.
Най-сетне и другите езерни ги застигнаха и приседнаха наоколо да си поемат дъх и да чуят за какво разговарят Томас и Миньо.
— Болезнено? — попита Миньо. — Кого видя там? Какво ти казаха?
Томас знаеше, че няма избор — това не беше нещо, което Можеше да държи в тайна от останалите.
— Видях… там беше… Тереза.
Очакваше възклицания, викове, дори обвинения, че ги лъже. Но в последвалата тишина се чуваха слабите пориви на вятъра над безжизнената земя.
— Какво? — погледна го Миньо. — Сериозно ли говориш?
Томас кимна, загледан в един триъгълен камък на земята.
През последните няколко минути се бе развиделило.
— И я остави там? — изненада се Миньо. — Човече, започни да говориш и ни кажи какво е станало.
Колкото и да го болеше от спомена за случилото се, Томас им разказа цялата история. Как я е видял, разтреперана и изплашена — почти като Гали малко преди да убие Чък, — за предупреждението, което му бе отправила. Разказа всичко, единственото, което спести, бе целувката.
— Брей — възкликна уморено Миньо и в тази дума се съдържаше цялата му оценка.
Изминаха няколко минути. Вятърът продължаваше да свисти над земята, вдигайки яркооранжев прахоляк. Никой не наруши мълчанието. Томас чуваше подсмърчания, въздишки и кашлици. През нощта градът се бе приближил и високите му постройки се издигаха към безоблачното пурпурно небе. След ден или два щяха да стигнат до него.