Седи на стол. На десет или единайсет години е. Тереза — изглежда различна, много по-млада, но несъмнено е тя — седи срещу него, от другата страна на масата. Тя е почти на неговата възраст. В помещението няма никого и единствената светлина идва от жълтеникав правоъгълник на тавана.
— Том, трябва да се постараеш повече — казва тя. Скръстила е ръце и този жест му е познат. Всичко в нея му е отдавна познато.
— Старая се — отвръща той и същевременно усеща, че не е той. В това няма никаква логика.
— Вероятно ще ни убият, ако не го направим.
— Зная.
— Тогава се опитай!
— Опитвам се!
— Добре — казва тя. — Знаеш ли какво? Вече няма да ти говоря на глас. Никога повече, докато не го направиш.
— Но…
„Нито дори мислено — произнася в главата му. Този номер все още го изненадва, най-вече защото не знае как да й отговори. — Отсега нататък.”
— Тереза, моля те, дай ми още няколко дни. Ще го направя.
Тя не отговаря.
— Добре, още един ден тогава.
Тя продължава да го гледа. Тогава, не сега. Поглежда надолу към масата, намира едно петънце в дървото и започва да го чегърта с нокът.
— Няма начин да не разговаряш с мен.
Никакъв отговор. И той я познава, въпреки всичко, което е казал. Познава я твърде добре.
— Хубаво — произнася. Затваря очи и прави това, на което го е учил инструкторът. Представя си море от черна пустош, насред което е лицето на Тереза. После събира цялата си воля, оформя думите и ги запокитва към нея.
„Миришеш като торба с лайна.”
Тереза се усмихва и сетне отвръща мислено:
„Ти също.”
Томас се събуди от шибащия го в лицето вятър. Сякаш невидими ръце се опитваха да отнесат дрехите му. Все още бе тъмно. И студено, защото целият трепереше. Той се подпря на лакът и се огледа. Виждаше наоколо свити под наметалата тела.
Под наметалата.
Той извика и скочи. Чаршафът, с който се бе загърнал снощи, явно бе отнесен по някое време през нощта и сега можеше да е на десетки мили.
— По дяволите — изруга тихо Томас. После изведнъж си припомни съня от снощи. Или бе спомен? Краткият миг от времето, когато двамата с Тереза са били по-млади. И може би са живели заедно. Учили са се на телепатична връзка. Сърцето му се сви, той почувства болезнено липсата й, почувства и вина, че е бил част от ЗЛО, преди да отиде в лабиринта. Разтърси леко глава, защото не искаше да мисли за това.
Погледна към черното небе и изведнъж си спомни за последните дни в лабиринта. Когато слънцето бе изчезнало Това бе началото на края. Началото на ужаса.
Но здравият разум бързо надделя. Ветровете. Хладният въздух. Буря. Това сигурно е буря.
Облаци.
Засрамен от прибързаните изводи, той отново се излегна на земята и се сви на топка, за да запази топлината на тялото си.
Студът не беше нетърпим, просто контрастът с горещите дни бе твърде голям. Опита се да се разрови в ума си, да потърси там още скрити спомени. Дали това не бяха някакви далечни последствия от Промяната? Може би паметта му се възвръщаше?
Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. От една страна би искал най-сетне да възстанови напълно спомените си — да знае кой е и откъде идва. Но от друга, се боеше какво може да научи за себе си. За ролята му във всичко, което ставаше. За това, което бе причинил на своите приятели.
Нуждаеше се отчаяно от сън. Въпреки нарастващия рев на вятъра той най-сетне се унесе и отново заспа, но този път, за щастие, без да сънува.
Събуди се още с пукването на зората. Плътен слой от облаци закриваше небето. Така обаче пустинята наоколо изглеждаше още по-страховита. Градът бе съвсем близо, само на няколко часа път. Сградите наистина бяха високи, някои от тях дори се губеха в мъглата. Натрошените стъкла на прозорците бяха като щърбави зъби в усти, разтворени да захапят каквото им донесе бурният вятър.
Вятърът продължаваше да хвърля пясък в лицето му. Томас потърка чело и избърса полепналия прахоляк.
Повечето от останалите езерни вече бяха станали и разговаряха помежду си, но не можеше да ги чуе заради ревящия вятър.
Миньо забеляза, че се е събудил, и се надвеси над него.
— Време беше да станеш! — извика той.
Томас изчопли коричките от очите си и се надигна.
— Откъде се взе всичко това? — изкрещя с цяло гърло, за да надвика рева на вятъра. — Мислех, че сме насред пустинята!
Миньо погледна към носещите се по небето сивкави облаци, после се наведе и доближи устни до ухото му.
— Предполагам, че и в пустинята понякога вали дъжд. Побързай със закуската, трябва да тръгваме. Може би ще успеем да стигнем там, преди да завали.