— Ами ако заварим тълпа кръвожадни побърканяци?
— Тогава ще се бием с тях! — Миньо намръщи обезпокоено чело. — Какво друго ни остава? Припасите ни са на привършване.
Томас знаеше, че Миньо има право. Но пък щом успяха да се преборят със скръбниците в лабиринта, щяха да се справят и с онези лунатици.
— Добре. Хапвам набързо и потегляме.
След няколко минути момчетата отново поеха към града под надвисналото оловносиво небе.
Бяха само на няколко мили от сградите, когато се натъкнаха на старец, проснат по гръб на пясъка и загърнат в парцаливи одеяла. Джак пръв го забеляза. Томас и останалите момчета го наобиколиха.
Томас го разглеждаше със свито сърце. Старецът трябва да беше най-малко на сто години — или поне изглеждаше така заради продължителното излагане на вятъра и слънцето. Сбръчкано, потъмняло лице. Гола, покрита с белези и тъмни петна глава. Почти черна кожа.
Беше жив, дишаше дълбоко, ала втренченият му в небето поглед изглеждаше пуст. Сякаш очакваше някакъв незнаен бог да се спусне отгоре и да сложи край на окаяния му живот. С нищо не показа, че е забелязал приближилите се езерни.
— Ей, старче! Какво търсиш тук? — попита Миньо.
Томас го избута, коленичи до стареца и размаха ръка пред очите му. Нищо. Нито премигване, нито движение. Едва след като дръпна ръка, старецът бавно затвори очи и сетне отново повдигна клепачи.
— Господине? — повика го Томас. — Ей, вие, уважаеми? — думите прозвучаха странно, сякаш бяха изплували от забравеното минало. Със сигурност не ги бе използвал, откакто го пратиха в лабиринта. — Чувате ли ме? Можете ли да говорите?
Мъжът премигна отново, но не издаде и звук.
— Този човек ще е златна мина, ако можем да го накараме да ни разкаже за града — обади се Нют. — Изглежда безвреден и вероятно знае какво ни чака, като стигнем там.
Томас въздъхна.
— Да, но ми се струва, че нито ни чува, нито е в състояние да отговори.
— Продължавай да опитваш — посъветва го Миньо. — Томас, обявявам те за нашия посланик. Установи връзка с този тип и го помоли да ти разкаже за хубавите стари дни.
Томас искаше да отвърне с шега, но не му хрумна нищо забавно.
— Добре — рече той и се наведе право пред очите на стареца. — Господине? Нуждаем се от вашата помощ! — Притесняваше се, че трябва да крещи, и не знаеше дали старецът няма да го възприеме погрешно. Но нямаше избор. Вятърът непрестанно се усилваше. — Бихте ли ни казали дали е безопасно да влезем в града? Можем да ви отнесем там. Господине! Господине!
Очите на стареца гледаха край него, горе в небето, но внезапно бавно се преместиха, сякаш го търсеха. В тях се появи нещо като съзнание, както тъмна течност изпълва чаша. Той разтвори устни и се закашля отпаднало.
Томас се обнадежди.
— Името ми е Томас. Тези момчета са мои приятели. От няколко дни вървим през пустинята и имаме нужда от вода и храна. Какво ще ни…
Мъжът премигна и на лицето му се изписа уплаха.
— Успокойте се, нищо няма да ви сторим — побърза да вметне Томас. — Ние сме… ние сме добри хора. Но наистина се нуждаем от…
Старецът внезапно измъкна дясната си ръка изпод завивките и сграбчи с неочаквана сила Томас за китката. Момчето извика от изненада и направи опит да се освободи, но не успя. Беше втрещен от силата на стареца. Взе едно, че го стискаха окови.
— Ей! — извика той. — Пуснете ме!
Мъжът поклати глава и в тъмните му очи се мярна страх Отново се закашля. Но не разтваряше пръсти.
Томас се предаде и вместо да се дърпа, се наведе и почти опря ухо в устните на стареца.
— Какво казвате? — извика той.
Мъжът проговори отново с хъхрещ, почти зловещ глас. Томас улови думите „буря”, „ужасно” и „лоши хора”. Нито една от тях не му се стори вдъхновяваща.
— Още веднъж — извика той и пак наведе глава.
Този път успя да чуе малко повече, макар и не всичко.
— Идва буря… ще бъде ужасно… с нея излизат… не отивайте… лоши хора.
Мъжът внезапно се надигна и седна с изцъклени очи.
— Буря! Буря! Буря! — започна да повтаря и от устата му хвърчеше слюнка.
Той пусна ръката на Томас, който побърза да се дръпне назад и да се изправи. Вятърът рязко се усили и стана ураганен, досущ някаква ужасна вълна, точно както бе предсказал старецът. Светът се потопи в неистовия вой на завихрения въздух. Томас имаше чувството, че дрехите му всеки миг ще бъдат разкъсани и отнесени надалече. Наметалата на останалите езерни плющяха, част от припасите им се разпиляха.
Томас се изправи на крака, почти непосилна задача срещу този нарастващ напор. Олюля се и разпери ръце, сякаш се опитваше да се улови за нещо.