Мрачната сивкава светлина, която се процеждаше от прозорците, не помагаше с нищо да се прогони усещането за хлад в сградата. Останалите езерни се бяха разположили по краищата на помещението. Миньо лежеше свит на кълбо в краката на Томас и почти не помръдваше — от време на време по тялото му преминаваха болезнени гърчове. До него седяха Нют и Пържитиган. Никой не бе преброил езерните, за да установи дали има липсващи. Всички седяха безпомощно като Томас, опитвайки се да си обяснят що за свят би могъл да породи подобна буря?
Тихото трополене на дъжда постепенно се усили и Томас вече не се съмняваше, че слухът му се възвръща. Успокояващ звук, който му помогна най-сетне да заспи.
Когато се събуди, тялото му бе вкочанено и имаше усещането, че в жилите му тече лепило. Но поне слухът му се бе възстановил напълно. Чуваше тежкото дишане на спящите езерни, стенанията на Миньо и плющящия отвън проливен дъжд.
Беше тъмно. Непрогледно. По някое време се бе спуснала нощта.
Той се обърна, за да се намести, усети, че главата му се опира в нечий крак, и отново заспа.
Две неща му помогнаха да се събуди — светлината на изгрева и внезапната тишина. Бурята бе утихнала и той бе проспал нощта. Но въпреки болките в израненото тяло имаше едно друго терзание, което надмогваше всичко останало.
Гладът.
Светлината нахлу през натрошените прозорци и окъпа пода около него. Той вдигна глава и установи, че се намират в руините на масивна сграда — огромни дупки във всеки един от таваните над тях преминаваха през всички етажи и разкриваха небето. Сякаш само стоманеното скеле на сградата я държеше да не рухне съвсем. Не можеше да си представи каква е била силата, причинила подобно разрушение. Ала поне виждаше високо горе синьо небе и това бе сигурен признак, че страховитата буря е отминала напълно.
Остра болка в стомаха му напомни, че не е ял нищо от доста време. Той се огледа и установи, че повечето от езерните продължават да спят, но Нют се бе облегнал на стената и бе втренчил невиждащ поглед към средата на помещението.
— Ей, добре ли си? — повика го Томас. Дори челюстта го болеше.
Нют извърна бавно глава към него и погледът му постепенно се фокусира.
— Дали съм добре? Да, май съм добре. Живи сме и това е най-важното. — В гласа у се долавяше горчивина.
— Понякога се питам… — поде Томас.
— Какво се питаш?
— Дали животът има някакво значение. Дали не е по-добре да си умрял.
— Моля те. Не мога да повярвам и за миг, че го каза.
Томас се втренчи в приятеля си. Сетне се засмя и изведнъж се почувства по-добре.
— Прав си. Просто се поддадох на песимизма.
Нют махна с ръка към Миньо.
— Какво стана с него?
— Удари го светкавица и му подпали дрехите. Нямам представа как не му изпържи мозъка. Но успяхме да потушим огъня, преди да пострада сериозно.
— Преди да пострада сериозно? Ако питаш мен, има вид на доста сериозно пострадал.
Томас затвори очи и облегна глава на стената.
— Но — както ти сам каза — е жив, нали? И все още носи дрехи, което означава, че кожата му не е обгоряла навсякъде. Ще се оправи.
— Да, сигурно. — Нют го погледна насмешливо. — Припомни ми да не те наемам за личен лекар.
— Оххх — простена Миньо, отвори очи и примижа срещу Томас. — Ей, човече. Играта ми се разказа.
— Какво е положението? — попита го Нют.
Вместо да отговори, Миньо се надигна бавно, като стенеше при всяко движение. Най-сетне успя да приседне и да се подпре на стената. Дрехите му бяха обгорели и висяха на парцали. На места кожата му бе на огромни мехури, досущ зловещи изпъкнали очи на някое извънземно. Но макар Томас да не беше лекар, знаеше, че това са рани, с които ще могат да се справят. Лицето на Миньо бе съхранено в голямата си част и дори все още имаше коса.
— Не е чак толкова зле, щом успя да седнеш — прецени Томас.
— Млъквай — скастри го Миньо. — Аз съм жилав човек. Все още мога да скоча и да ти сритам задника.
— Какво пък, ще си мълча. Само стомахът ми ще къркори.
Миньо бавно огледа налягалите.
— Колко? — попита.
Томас ги преброи. Единайсет. След всичко, през което бяха преминали, само единайсет бяха оцелели. И това включваще новото хлапе — Арис. Четиресет или петдесет обитаваха Езерото, когато Томас пристигна само преди няколко седмици Сега бяха останали единайсет.
— Единайсет.
Известно време не намери сили да заговори.