„Как може да съм бил част от ЗЛО? — запита се. — Как може да участвам във всичко това?”
Знаеше, че трябва да им разкаже за своите видения или сънища, но не намери сили да го стори.
— Само единайсет останахме — въздъхна Нют.
— Колко сме загубили в бурята? — попита Миньо безизразно, като че брояха ябълки.
— Седмина — отвърна Нют с очевидно неудоволствие в гласа. Сетне повтори по-меко: — Седем. Освен ако някои не са изтичали в друга сграда.
— Човече — въздъхна Миньо. — Как ще си пробием път със сила през този град, ако разполагаме само с единайсет души? Не бих се учудил, ако наоколо бъка от побърканяци. Хиляди. А ние дори не знаем какво можем да очакваме от тях!
Лицето на Нют се сгърчи от мъка.
— Само за това ли можеш да мислиш? Ами хората, които изгубихме? Не виждам Джак. Също и Уинстън — той и без това беше обречен. И… — огледа се — няма ги Стан и Тим. Не мислиш ли за тях?
— Ей, ей — размаха ръце Миньо. — Успокой се, братко. Не съм искал да ви бъда водач. Ти можеш да цивриш цял ден за изгубените си приятели, но това не е работа за водача. От мен се очаква да реша какво ще правим нататък.
— Ами явно затова сме ти гласували доверие — отбеляза хладно Нют. Но после тонът му се смекчи. — Както и да е. Съжалявам. Искам само…
— Да, аз също съжалявам — прекъсна го Миньо.
В този момент към тях се приближи Арис. Томас нямаше нишо против разговорът да поеме в нова посока.
— Да сте виждали някога нещо подобно на тази буря? — запита новият хлапак.
Томас поклати глава, защото Арис гледаше към него.
— Не ми изглеждаше съвсем естествена. Сигурен съм, че такива неща не се случват обичайно.
— Не забравяй какво ни каза Плъха, а и жената от автобуса — напомни Миньо. — Има слънчеви изригвания и целият свят е изгорял като пъкъл. Климатът е полудял, защо да не стават подобни бури? Ако питаш мен, може да се изправим и срещу по-страшни неща.
— Не ми се мисли за това — въздъхна Арис.
— Разбирам те.
Нют посочи строшения прозорец отсреща.
— Тази поне отмина. Най-добре да помислим какво ще правим сега.
— Видя ли? — ухили се Миньо. — И ти си също толкова коравосърдечен, колкото и аз. Така трябва.
Томас си спомни за побърканяците, които бяха видели зад решетките в спалното. Бяха като зомбита, липсваха им само смъртните актове, за да бъдат официално обявени за мъртъвци.
— Да, време е да решаваме, преди да са се появили онези луди нещастници. И все пак, първо трябва да похапнем. Все още имаме малко храна.
— Храна?
Томас вдигна изненадано глава — гласът бе дошъл отгоре. Останалите последваха примера му. Едно лице надзърташе от Дупката на третия етаж — лице на млад мъж с южняшки черти. Очите му бяха ококорени и Томас предположи, че е от напрежение или учудване.
— Кой си ти? — извика Миньо.
После, за изненада на Томас и останалите, мъжът скочи през назъбения отвор в тавана и полетя към тях. В последния миг се сви на топка, претърколи се и се изправи на крака.
— Казвам се Хорхе — представи се той и разпери ръце като акробат, очакващ овации. — Аз съм побърканякът, който владее това място.
За един кратък миг Томас се усъмни, че непознатият наистина съществува. Появата му бе толкова неочаквана, а думите му — странни, дори глуповати. И въпреки това не изглеждаше толкова луд, колкото другите, макар вече да бе признал, че е побърканяк.
— Какво става бе, хора, да не сте изгубили ума и дума? — продължи засмяно Хорхе. — Или ви е страх от побърканяците? Страх ви е, че ще ви натръшкаме на земята и ще ви изядем очните ябълки? Мммм, вкусно. Обичам да хапвам очички, когато няма какво друго. Вкусът им е като на полусурови яйца.
— Значи си побърканяк? — попита го Миньо, който очевидно се стараеше да прикрива болката си. — Искаш да кажеш, че си луд, така ли?
— Не, каза само, че обича да яде очички — обади се Пържитиган. — Ако това не е определение за лудост…
Хорхе се разсмя, ала в смеха му определено се долавяше заплаха.
— Хайде, хайде, мои нови приятели. Ще си похапна от очичките ви само ако вече сте мъртви. Разбира се, в случай че се наложи, ще ви помогна да преминете в това състояние. Нали разбирате какво ви говоря? — Той ги огледа предизвикателно.
Известно време всички мълчаха. После Нют се обади:
— Колко сте тук?
Хорхе извърна глава към него.
— Колко ли? Колко побърканяци? Тук всички сме побърканяци, човече.
— Не това имах предвид и ти го знаеш — отвърна безизразно Нют.
Хорхе закрачи из помещението, като заобикаляше или прескачаше насядалите езерни и плъзгаше поглед по тях.