После завъртя леко глава, толкова леко, че почти не се забелязваше. Но веднага щом го направи, побърканяците зад него извадиха изпод парцаливите си дрехи всякакви ужасни инструменти. Ножове. Ръждясали мачетета. Почернели пики, изработени от кой знае какво. Парчета стъкло с червени петна по върховете. Едно тринайсет-четиринайсетгодишно момиче държеше нащърбена лопата.
Томас изведнъж се изпълни със смразяващата увереност, че трябва да се молят за живота си. Езерните не биха могли да победят в битка с тези хора. Нямаше начин. Това не бяха скръбници, не съществуваше някакъв вълшебен таен код, с който да ги спрат.
— Чуйте ме — заговори той, като се молеше Миньо да не направи някоя глупост. — Ние не сме някаква случайна сбирщина от сбръчканяци. Ние сме полезни. Живи, а не мъртви.
На лицето на Хорхе внезапно се появи ново изражение. Може би искрица любопитство.
— Какво е сбръчканяк? — попита той.
И тогава Томас едва не се разсмя. Все пак се радваше, че се сдържа, инак кой знае какви щяха да са последствията.
— Само аз и ти. Насаме. За десет минути. Нищо повече не искам. Ако държиш, вземи оръжие.
Хорхе се ухили, или по-скоро изсумтя развеселено.
— Извинявай, ако те обидя, хлапе, но не мисля, че ще ми е нужно. — Той се огледа бавно и после кимна. — Добре, давам ти десет минути. Вие останете тук и не изпускайте от очи тези боклуци. Извикам ли да започнете, не искам да остане и един от тях жив. — Той посочи с ръка тъмния коридор в дъното на помещението. — Десет минути — повтори.
Томас кимна. Тъй като Хорхе не помръдваше, той тръгна напред. Мислеше си, че вероятно му предстои най-важният разговор в живота.
Или може би последният.
27
Докато влизаше в коридора, Томас чуваше зад гърба си стъпките на Хорхе. Вътре миришеше на влага и плесен, от тавана капеше вода и звукът от пръските по някаква причина го накара да си помисли за капеща кръв.
— Продължавай напред — заръча отзад Хорхе. — Има една стая в дъното. Не забравяй обаче, че решиш ли да ми посегнеш, всички ще умрат.
Томас искаше да се обърне и да му изкрещи, но се сдържа.
— Не съм глупак. Може да оставиш за малко ролята на мъжкар.
В отговор мъжът отзад се разсмя.
След още няколко минути Томас стигна дървена врата с кръгла сребриста дръжка. Отвори я и спря, най-вече за да покаже на Хорхе, че все още има някакво достойнство. Но щом пристъпи вътре, се обърка. Беше се озовал в непрогледен мрак.
Той усети, че Хорхе пристъпва зад него, после се чу шумолене на парче плат и изведнъж помещението се озари от ярка светлина. В началото Томас замижа, после отвори леко очи, колкото да установи, че побърканякът бе дръпнал пердето от прозореца. От здрав прозорец. Отвън се виждаше ярка слънчева светлина и бетон.
— Сядай — нареди Хорхе и посочи един стол. Томас прецени, че това е добро начало — Хорхе очевидно бе решил, че наистина е за предпочитане да разговарят. Разбира се, когато срещу теб е побърканяк, не знаеш какво точно да очакваш.
Освен двата стола в стаята имаше само една маса. Томас се настани на единия стол, Хорхе зае втория и се облегна с лакти на масата. Лицето му бе безизразно, очите — втренчени и Томас.
— Говори.
Томас осъзнаваше, че трябва да обмисли внимателно това, което ще каже, но и че няма никакво време.
— Добре… — Той се поколеба. — Виж, одеве те чух да споменаваш ЗЛО. Знаем за тези типове. Наистина ще ми е интересно да науча нещо повече за тях.
Хорхе не се поддаде, изражението му си остана сурово и заплашително.
— Не аз ще говоря сега, а ти.
— Да, зная. — Томас придърпа стола си до масата. Имаше нужда да се успокои и затова си позволи малко отклонение. — Трудно ми е, защото не знам какво ви е известно. Затова ще предположа, че сте глупаци, които не са наясно с нещата.
— Съветвам те да не използваш за нас термини като „глупаци”.
Томас се покашля объркано.
— Беше само един израз.
— Карай по същество.
Томас си пое дъх.
— В началото бяхме около петдесет. Момчета и… едно момиче. — Усети пробождаща болка. — Сега сме само единайсет. Не зная много подробности, но съм сигурен, че всичко това е дело на ЗЛО. Вършеха разни неща с нас със съвсем конкретна Цел. Започнахме от едно място на име Езерото, което се намира в сърцевината на каменен лабиринт, обитаван от същества, иаречени скръбници.
Той млъкна, търсейки някаква реакция по лицето на Хорхе. Но той го гледаше все така равнодушно.
А след това Томас му разказа всичко. За живота в лабиринта, как са избягали и са се надявали, че най-сетне са в безопасност, как всичко се е оказало поредният ход от плановете на ЗЛО. Разказа му за Плъха, за задачата, която им бе поставил — да се опитат да преодолеят сто мили на север до едно място, което нарекъл „безопасно пристанище”. Как минали през тунела, какво преживели там, за прекосяването на пустинята.