— Божичко — промърмори объркано Томас. Погледна към другите езерни, питайки се дали са чули нещо от разговора им, но никой не им обръщаше внимание. Вероятно бяха погълнати от мислите си. — И кога…
Тя му даде знак да мълчи.
— Чакай малко — прошепна. — Мисля, че имаме гости.
Томас не бе чул нищо, същото можеше да се каже и за другите езерни. Но Хорхе вече се бе навел над Бренда и й шепнеше в ухото. Тя понечи да се надигне и в този миг откъм стълбището се разнесе трясък. Ужасен звук от рушаща се сграда и стържене на метал. Облак прах полетя към тях, пресичайки пътя на дневната светлина.
Томас седеше вцепенен от страх. Видя, че Миньо и останалите тичат към разрушеното стълбище, после свърнаха в един страничен коридор, който не бе забелязал досега. Бренда го сграбчи за ризата и го дръпна да стане.
— Бягай! — изкрещя тя и го поведе встрани от разрушението, навътре в тунелите.
— He — извика той. — Спри! Трябва да последвам моите дру... — Но преди да успее да завърши, част от тавана над тях се откърти и се сгромоляса на земята, отрязвайки пътя им назад. Той чу и други парчета да падат и осъзна, че вече няма избор.
Последва Бренда, която продължаваше да го държи за ризата, докато тичаха лудешки в мрака.
Томас не обръщаше внимание на думкащото си сърце, нито имаше време да се замисли каква е причината за експлозията. Сега единствено го интересуваше съдбата на останалите езерни, с които бе разделен. Той следваше полузаслепен Бренда — бе принуден да й повери напълно живота си.
— Насам! — извика тя. Свиха рязко надясно и той едва не падна, но тя му помогна да се задържи на крака. После го дръпна към себе си и просъска: — Не се отделяй от мен!
Тътенът от експлозията и последвалите разрушения затихваше зад него, ала паниката продължаваше да изпълва душата му.
— Какво ще стане с приятелите ми? Ами ако те…
— Само не спирай! По-добре е, че се разделихме.
С напредването по дългия коридор въздухът ставаше все по-хладен. Силите на Томас бавно се възвърнаха и той вече не дишаше така пресекливо. Звуците зад тях почти бяха утихнали. Макар да се безпокоеше за езерните инстинктът му подсказваше, че е най-добре да остане с Бренда. Надяваше се, че Другарите му ще могат и сами да се справят, все пак бяха повече. Но ако някой от тях е бил заловен или е пострадал при взрива? Ако е убит? И кой всъщност ги бе нападнал? Докато бягаха напред, сърцето му бе преизпълнено с тревога.
Още три пъти свиваха в различни разклонения и Томас вече нямаше никаква представа колко време вървят и къде са стигнали. Тъкмо се готвеше да попита, когато Бренда спря и опря длан на гърдите му да го задържи.
— Чу ли нещо? — попита.
Томас наостри слух, но чуваше само собственото си дишане. Бяха заобиколени от почти непрогледен мрак.
— Не — отвърна. — Къде сме?
— От тази страна на града са прокопани тунели, които свързват сградите. Все още не сме ги изследвали докрай. Наричат се Долницата.
— Долница? — повтори Томас. — Глупаво име.
— Е, не съм го измислила аз.
— И докъде стигнахте с проучванията? — Не му харесваше да тичат по коридор, без да знаят къде извежда.
— Не много далеч. Обикновено се натъкваме на побърканяци. От най-тежките случаи. Далеч отвъд превъртането.
Томас бавно се огледа, опитваше се да различи нещо в тъмнината. Тялото му неусетно се напрегна сякаш го бяха потопили в студена вода.
— Мислиш ли, че тук сме в безопасност? Всъщност, каква беше тази експлозия? Трябва да се върнем и да открием моите приятели.
— Ами Хорхе?
— Какво?
— Не трябва ли да намерим и Хорхе?
Томас не искаше да я обиди.
— Да, Хорхе, моите приятели, всички онези сбръчканяци. Не можем да ги зарежем там.
— Какво е „сбръчканяк”?
— Няма значение. Кажи ми… какво според теб се случи там?
Тя въздъхна, пристъпи до него и опря гърдите си в неговите. Томас усети устните й на ухото си.
— Искам да ми обещаеш нещо — прошепна тя.
— Аа… какво? — заекна смутено Томас.
Тя не се отдръпна, а продължи да му шепне в ухото:
— Каквото и да се случи, ако останем само двамата, ще ме задържиш при себе си. Докато стигнем ЗЛО, докато получим лека, който обеща на Хорхе — той ми каза за него. Не мога да остана тук и постепенно да губя разсъдък. По-добре да умра.
Тя сграбчи ръцете му и ги стисна. После отпусна глава на рамото му и той усети дъха, излизащ от ноздрите й. Беше му приятно да е толкова близо до него, ала същевременно си даваше сметка колко странна е ситуацията. Намираше се някъде по средата на пътя, който трябваше да измине през тези опустошени земи, животът му непрестанно висеше на косъм, нямаше представа къде са приятелите му, нито какво се е случило с тях. Не знаеше какво е станало с Тереза. Да седи тук и да се гушка с едно странно момиче му се струваше най-абсурдното нещо на света.