— И все пак — рече той. — Не мислиш ли, че ще е по-добре първо да ми разкажеш някои неща?
— Все още не си ми обещал — отбеляза тя.
Томас едва се сдържа да не извика. Не разбираше защо тя се държи толкова странно.
— Добре, обещавам. Хорхе ли ти разказа всичко това?
— Повечето. За останалото се досетих, когато нареди на другите от нашата група да тръгнат за Кулата и да ни чакат там.
— Какво се досети?
— Че ще ви помогнем да прекосите града в замяна на пропуск за цивилизацията.
Томас неволно настръхна.
— Щом толкова лесно си се досетила, не мислиш ли, че вашите приятели също са разкрили плана?
— Именно.
— Какво искаш да кажеш с това именно? Сякаш имаш нещо предвид.
Тя се пресегна и положи ръка на гърдите му.
— Казвам, че точно това е станало. В началото смятах, че са били побърканяци, но след като никой не ни последва, мисля че Баркли и неколцина негови приятелчета са устроили взрива на входа за Долницата. Искали са да ни видят сметката. Знаят, че могат да си набавят храна и от други места, а има и други пътища да се слезе тук.
Томас все още не разбираше защо е толкова откровена с него.
— Но в това няма никаква логика. Защо да ни убиват? Не биха ли предпочели да ни използват? Да дойдат с нас?
— Не, не, не. Баркли и останалите са доволни да са тук. Мисля, че са малко по-превъртели от нас и започват да губят рационалната си мисъл. Съмнявам се, че подобна идея изобщо им е хрумнала. Предполагам, решили са, че ще се съюзим срещу тях, за да ги изтребим. Че тук долу кроим планове.
Томас се облегна на стената. Тя го прегърна през кръста.
— Аа… Бренда? — въздъхна той. Все още си мислеше, че нещо не е наред с нея.
— Да? — промърмори тя, опряла глава на гърдите му.
— Какво правиш?
— За кое питаш?
— Не смяташ ли, че се държиш малко странно?
Тя се разсмя, доста неочаквана постъпка, и за миг той си помисли, че може би вече е в по-напреднала фаза на болестта. След това Бренда се отдръпна, като продължаваше да се киска.
— Какво? — не разбра той.
— Нищо — отвърна тя през кикот. — Предполагам, причината е, че идваме от различни места.
— Какво искаш да кажеш? — Изведнъж му се дощя да го прегърне отново.
— О, не бери грижа. Извини ме, ако съм се държала твърде свободно. Но там, откъдето идвам аз, това е нещо нормално.
— Виж… нямам нищо против. Искам да кажа… ясно де. — Радваше се, че е тъмно, защото бе сигурен, че лицето му е пламнало от смущение. И тогава си спомни за Тереза. За Миньо и останалите. Трябва да се вземе в ръце. Още сега.
— Виж, ти сама го каза. Никой не ни преследва. Трябва да се върнем назад.
— Сигурен ли си? — Този път в гласа й се долови подозрителност.
— В какво да съм сигурен?
— Мога да те прекарам през града. Имаме достатъчно храна. Защо да не ги зарежем? Да идем само двамата до онова безопасно място?
Томас обаче не бе съгласен.
— Ако не желаеш да се върнеш с мен, ще го направя сам. Но тръгвам още сега. — Той опря длан на стената, за да се ориентира, и пое в посоката, от която бяха дошли.
— Чакай! — извика тя и го застигна. Сграбчи го за ръката, сплете пръстите си с неговите като да бяха отколешни любовници. — Съжалявам. Наистина. Но си мислех, че ще е по-лесно да се справим, ако сме само двамата. Не мога да понасям онези побърканяци. Но нямам нищо против теб и твоите… езерни.
Не помнеше да е споменавал тази дума пред нея. Но може да го бе сторил някой от останалите.
— Аз пък смятам, че е важно колкото може повече от нас да стигнат безопасното място. Дори да прекосим града, кой знае какво ни очаква отвъд него? Може би от ЗЛО наистина държат на бройката.
Той се замисли над собствените си думи. Наистина ли искаше да стигнат до края колкото е възможно повече от тях само заради по-добрите шансове за лечение? Толкова ли безчувствен бе станал?
— Хубаво де — отвърна тя. Нещо се бе променило в нея. Вече не звучеше така уверено. Като че бе предоставила контрола на него.
Томас измъкна ръката си от нейната и се покашля смутено.
Известно време вървяха мълчаливо. Тя пое напред, тъй като се ориентираше по-добре в мрака. След няколко завоя пред тях сe мярна светлина, която бързо се усилваше с при ближаването.
Оказа се, че е слънчева светлина, струяща през няколко отвора в тавана — последствие от взрива. Огромни парчета бетон бяха запречили коридора към мястото, където се намираще стълбището. Катеренето по тях можеше да се окаже твърде опасно. Из въздуха се рееше прах като танцуващи на конци мушички. Миришеше на мазилка и на изгоряло.