— Не може да му позволим да се измъкне — извика Бренда. — Побързай, трябва да излезем!
Томас все още бе замаян от болка, но вече се провираше през отвора. Ако мъжът повика другите побърканяци, с тях е свършено. Може вече да бяха чули виковете и да се връщаха.
Томас най-сетне провря ръце навън, опря се в стената и се измъкна. Не сваляше поглед от побърканяка в очакване на нова атака. Мъжът бе само на няколко крачки от него и когато погледите им се срещнаха, изръмжа като диво животно.
Томас понечи да се изправи, но удари главата си в масата.
— По дяволите! — изруга той и изпълзя изпод масата. Бренда също се бе измъкнала и сега двамата се изправиха над побърканяка, който лежеше свит на кълбо на пода и хленчеше. От раната му струеше кръв и вече бе образувала малка локва.
Бренда държеше фенерчето в едната ръка, а в другата ножа, насочен към мъжа.
— Трябваше да тръгнеш с другите перковци, старче. Не биваше да се забъркваш с нас.
Вместо да отговори мъжът внезапно се завъртя на рамо и ритна със здравия си крак. Уцели Бренда и я запокити върху Томас, после и двамата тупнаха на пода. Томас чу фенерчето и ножа да изтрополяват някъде встрани от тях. По стените затанцуваха сенки.
Побърканякът скочи на крака и се хвърли към ножа, който бе паднал до стената. Томас го бутна напред и се изправи. Мъжът се удари с колене в стената и Томас го събори. Побърканякът се завъртя и удари с лакът Томас в зъбите. Сякаш изригна малка експлозия. Момчето неволно вдигна ръка.
Но сега вече Бренда се намеси. Тя замахна с юмрук и удари мъжа два пъти в лицето. Възползва се от инерцията и по някакъв начин успя да го обърне по корем. Сграбчи ръцете му и ги притисна отзад, като ги изви нагоре по начин, който вероятно му причиняваше болка. Побърканякът гърчеше тяло и се мъчеше да се освободи, но Бренда го притисна и с крака. Той започна да крещи, надаваше ужасни, пронизителни вопли.
— Трябва да го убием! — извика тя.
Томас коленичи до нея и я погледна изморено.
— Как? — попита той, твърде объркан, за да й противоречи.
— Вземи ножа! Трябва да го убием!
Мъжът продължаваше да крещи и да се мята. Звуци, които накараха Томас да побегне надалече. Всичко бе толкова неестествено. Нечовешко.
— Томас! — изкрещя Бренда.
Томас изпълзя до ножа, вдигна го и погледна кървавото острие. После се обърна към Бренда.
— Побързай! — подкани го тя. Нещо му подсказваше, че е ядосана не само на побърканяка, а и на него, защото се бави толкова.
Но ще може ли да го направи? Да убие човек? Дори побъркан лунатик, който е готов да му види сметката? Който непрестанно повтаря, че му иска носа.
Държеше ножа сякаш е бил натопен в отрова. Сякаш само докосването до него можеше да му навлече хиляди болести и бавна, мъчителна смърт.
Мъжът, притиснат здраво към земята, не спираше да крещи.
Бренда улови погледа на Томас и заговори с нетърпящ възражение глас:
— Аз ще го обърна, а ти ще го прободеш в сърцето!
Томас понечи да поклати глава, но се отказа. Нямаше избор. Трябваше да го направи. Той кимна.
Бренда нададе вик, напрегна мишци и обърна побърканяка по гръб, като го притискаше с тяло. Крясъците му се усилиха. Гърдите му бяха разголени, извити нагоре, сякаш нямаха търпение Томас да забоде в тях ножа.
— Сега! — изкрещя Бренда.
Томас стисна здраво дръжката. После постави върху нея и другата си ръка, за по-сигурен захват и насочи острието надолу. Трябва да го направи. Трябва да го направи.
— Сега! — повтори Бленда.
Побърканякът крещеше.
По лицето на Томас се стичаше пот. Сърцето му туптеше оглушително.
Пот в очите му. Изопнато до болка тяло. И тези ужасни, нечовешки писъци. — Сега!
Томас използва цялата си сила и заби ножа в гърдите на побърканяка.
34
Следващите трийсет секунди бяха най-ужасните в живота на Томас.
В началото побърканякът се бореше с тях. Сетне тялото му се разтърси от конвулсии. Бренда се опитваше да го задържи, а Томас завъртя ножа в раната. Заби го още по-дълбоко. Ала животът сякаш не бързаше да напуска нещастника и безумните светлинки в очите му гаснеха бавно, както и притихващите му стонове.
Когато най-сетне заразеният с изблика мъж издъхна, Томас се отпусна назад. Пое си мъчително въздух.
Току-що бе убил човек. Беше отнел живота на друг. Струваше му се, че вътрешностите му са пълни с отрова.
— Трябва да вървим — подкани го Бренда. — Онези със сигурност са чули шума от борбата. Ела.
Томас не можеше да повярва с какво безразличие говореше тя, колко бързо се бе съвзела от стореното. Но от друга страна, нямаха кой знае какъв избор. В далечината по коридора вече се чуваха звуци като от препускаща към тях глутница хиени.