— Беше толкова… ужасно. Брутално. Бих предпочел да го застрелям от разстояние… ако имах оръжие.
— Така е. Съжалявам, че се случи.
— Ами ако отсега нататък всяка нощ, докато заспивам, в съзнанието ми се появява лицето му? Ако идва в сънищата ми? — Беше ядосан на Бренда, че го накара да промуши побърканяка в гърдите.
Тя се завъртя на седалката и се обърна към него. Лунната светлина я озари достатъчно, за да види тъмните й очи и изцапаното лице. Кой знае защо, докато я разглеждаше, му се прииска при него да се върне Тереза.
Бренда протегна ръка и хвана неговата. Той й позволи, но не я стисна на свой ред.
— Томас? — повика го тя, макар да гледаше в нея.
— Да?
— Спаси не само твоята кожа, ако не знаеш. Спаси и моята. Не мисля, че щях да се справя сама с онзи побърканяк.
Томас кимна, но не отговори. Душата му се раздираше от мъка. За приятелите, които бе изгубил. За загиналите. За Чък например. За изчезналата Тереза. Беше едва на половината път до онова „безопасно място” и щеше да прекара нощта с непознато момиче насред град, пълен с кръвожадни безумци.
— С отворени очи ли спиш? — попита го тя.
Томас се усмихна измъчено.
— Не. Просто си мислех колко е гаден животът.
— Моят също. Мнооого гаден. Но се радвам, че съм с теб.
Простички думи, но Томас затвори с благодарност очи.
Изведнъж болката в душата му се преобрази в някакво ново чувство към Бренда, сходно на това, което бе изпитвал към Чък. Мразеше хората, които й бяха сторили това, които я бяха принудили за живее по такъв начин.
— И аз се радвам — рече той. — Няма по-лошо нещо от това да си сам.
— Те убиха баща ми.
Томас повдигна глава, учуден от внезапната промяна в темата на разговора.
— Какво?
— Говоря за ЗЛО — поясни Бренда. — Той се опита да им попречи да ме отведат, крещеше като побъркан и ги нападна с…. мисля, че беше дървена точилка. — Тя се разсмя. — А те го застреляха в главата. — В очите й блеснаха сълзи.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Стана пред очите ми. Видях как животът го напуска още преди да бе тупнал на пода.
— О, бедната! — Томас поклати глава. — Наистина… съжалявам. Моят най-добър приятел бе убит с нож пред мен. Издъхна в прегръдките ми. Ами майка ти? — попита той.
— Тя ни бе напуснала доста преди това. — Томас реши да не разпитва, пък и Бренда не уточни.
— Толкова ме е страх да не полудея — въздъхна момичето след дълга пауза. — Струва ми се, че вече започва. Светът ми изглежда някак странен. Понякога ме спохождат необясними мисли. Друг път имам усещането, че въздухът се… втвърдява. Нямам представа какво може да означава това, но е толкова страшно. Определено съм тръгнала по онзи път. Избликът бавно прояжда ума ми.
Томас отмести поглед.
— Не се предавай — измънка той. — Щом се доберем до безопасното място, ще те излекуват.
— Фалшиви надежди — възрази тя. — Но сигурно така е по-добре, отколкото да ги няма въобще.
Тя стисна ръката му. Този път Томас отвърна със същото.
И после, колкото и да бе невероятно, се унесе в сън.
35
Събуди го кошмар — видя Миньо и Нют, заобиколени от побърканяци. От безумци, въоръжени с ножове. От разгневени луди. Още при първата пролята кръв Томас ококори очи.
Той се огледа, изплашен, че може да е извикал насън. Кабината на камиона все още тънеше в мрак — едва успя да различи лицето на Бренда и не беше сигурен, дали очите й са отворени. Но после тя проговори:
— Лоши сънища?
Томас се намести и затвори очи.
— Аха. Безпокоя се за моите приятели. Не мога да си простя, че се разделихме.
— Съжалявам, че стана така. — Тя също се намести на седалката. — Но според мен не бива да се тревожиш. Твоите хора ми се сториха достатъчно подготвени за живота тук, но дори и да не са, Хорхе е жилав звяр. Ще ги преведе през града. Не се измъчвай. Ние повече сме изложени на риск.
— Много те бива да успокояваш, няма що.
Бренда се разсмя.
— Извинявай, усмихвах се при последните думи, но ти не ме видя.
Томас доближи часовника до лицето си и натисна копчето за осветление.
— Имаме още няколко часа до изгрев-слънце.
След кратка пауза той заговори отново:
— Ще ми разкажеш ли нещо повече за живота навън? Моите спомени са толкова объркани и неясни. Не зная на кои от тях да вярвам.
Бренда въздъхна.
— За външния свят, а? Ами, както казах одеве, гаден е. Температурата най-сетне взе да спада, но ще мине доста време, преди същото да се случи и с морските равнища. Отдавна не е имало изригвания, ала хората продължават да измират. С хиляди. Направо е странно, че изобщо има оцелели и че се опитват да поддържат цивилизацията. Ако не беше избликът, мисля, че щяхме да преживеем изригванията. Но ако ставаше само с пожелания… както казваше някога баща ми.