— Защо не потанцувате? — предложи тя. Но не предприе нищо повече.
Томас се обърна и се наведе към Бренда. Двамата трябваше да си поговорят.
Сякаш прочела мислите му, тя вдигна ръце и го обгърна през шията, след това го дръпна и доближи устни до ухото му. Дъхът й бе горещ и сладък.
— Как се озовахме на това смрадливо място? — попита.
Томас не знаеше какво да направи, но накрая я прегърна през кръста. Усети топлината й през мокрите дрехи. Нещо се размърда в него. Желание, примесено с чувство за вина към Тереза.
— Допреди час не бих и могъл да си представя, че ще ми се случи нещо подобно — рече той, надвесен над нея. Това бе единственото, което успя да измисли.
Песента се смени, новата бе мрачна и потискаща. Ритъмът се забави, ударната секция стана по-ниска и пронизваща. Томас не можеше да различи отделни думи, сякаш певецът обрисуваше с вопли и плач някаква страшна трагедия.
— Може би трябва да останем за известно време при тези хора — предложи Бренда.
Томас едва сега забеляза, че двамата наистина танцуват, макар да не бе имал такова намерение. Телата им следваха ритъма на музиката, притиснати едно в друго.
— За какво говориш? — изненада се той. — Нима се отказа толкова лесно?
— Не. Просто съм уморена. Може тук да сме на по-безопасно място.
Почти бе готов да се съгласи с нея, но нещо не му даваше покой. Дали пък не го бе довела тук нарочно?
— Бренда, не бива да се отказваме. Единственият ни шанс е да се доберем до безопасното пристанище. Там са ни обещали лекарство за болестта.
Бренда поклати глава.
— Толкова е трудно да повярвам, че е възможно. Дори не мога да изпитам надежда.
— Не го казвай. — Не искаше да си го помисля, нито да го чува от нея.
— Защо ще пращат всички тези побърканяци тук, щом има лек? Не виждам логиката.
Томас се отдръпна, разтревожен от внезапната промяна в настроението й. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Какви са тези глупости? — почти се ядоса той. — Те ни обещаха лечение. Трябва само да… — Млъкна, забелязал, че русолявият продължава да го гледа. Едва ли чуваше какво си говорят, но все пак не биваше да рискуват. — Искам да се махнем оттук. Нима си готова да останеш сред хора, въоръжени с пистолети, ножове и отвертки?
Преди Бренда да успее да отговори, дългокосият се върна с чаши с кафеникава течност във всяка ръка.
— Пийте! — извика и ги протегна към тях.
Томас внезапно се изпълни с увереността, че в никакъв случай не бива да отпиват от питието. Бренда вече бе протегнала ръка към своята чаша.
— Не! — извика Томас, преди да се усети, после побърза да прикрие грешката си. — Искам да кажа, че не бива да прибързваме. Доста дълго изкарахме без вода. Нека първо утолим жаждата си. Още малко ще потанцуваме. — Опита се да говори с небрежен глас, но осъзнаваше, че звучи като идиот. Дори Бренда го изгледа учудено.
Нещо малко и хладно се опря в хълбока му. Не беше нужно да се обръща, за да види какво е — пистолетът на русолявия.
— Предложих ви питиета — заговори отново дългокосият и този път на лицето му нямаше и следа от предишната любезност. — Ще бъде крайно невъзпитано да ми откажете. — Той повдигна чашите.
Томас бе завладян от паника. Вече не се съмняваше, че нещо не е наред с напитките.
Русолявият притисна още по-силно пистолета.
— Ще броя до едно — рече мъжът в ухото му. — Само до едно.
Томас нямаше време да мисли. Пресегна се, взе чашата, изля съдържанието й в гърлото си и го гаврътна на един дъх. Пареше като огън, докато се спускаше надолу, и той неволно се закашля.
— А сега ти. — Дългокосият се надвеси над Бренда.
Тя погледна Томас после взе чашата. Лицето й бе леко изопнато, но иначе изглеждаше напълно спокойна, докато поглъщаше съдържанието.
Дългокосият взе чашите и ги погледна ухилено.
— Браво на вас! Връщайте се сега на дансинга!
Томас вече усещаше, че става нещо странно. Приятна топлина се разливаше из цялото тяло. Той прегърна Бренда и я притисна към себе си, след което се заклати в ритъма на музиката. Устните й докоснаха шията му. При всеки допир до кожата му той се изпълваше с удоволствие.
— Какво беше това? — попита завадено.
— Нещо лошо — отвърна тя. — Сигурно има дрога вътре Чувствам се странно.
„Именно — помисли си Томас. — И аз се чувствам странно.” Помещението започна да се върти, все по-бързо, докато те описваха бавни кръгове. Лицата на хората наоколо се разтегнаха, устите им се превърнаха в черни дупки. Музиката се забави, гласът на певеца ставаше все по-дълбок.