Бренда дръпна глава назад и обхвана лицето му с длани. Погледна го, сетне се изкиска. Беше толкова хубава. По-хубава от всичко, което бе виждал досега. Светът около него се скри в мрак. Умът му постепенно спираше да действа и той го знаеше.
— Може би така е по-добре — рече тя. Думите не съвпадаха с движението на устните. Лицето й сякаш описваше кръгове. — Да сме едни от тях. Да бъдем щастливи, докато превъртим напълно. — Тя се усмихна. Неприятна, обезпокояваща усмивка. — И тогава ще можеш да ме убиеш.
— Не, Бренда — възрази той, но гласът му сякаш идеше отдалече. — Недей…
— Целуни ме — прекъсна го тя. — Том, целуни ме. — Тя стисна силно лицето му с длани.
— Недей! — Той се задърпа.
Тя го пусна и го погледна обидено. Беше зачервена.
— Защо? — попита.
Сега вече мракът ги бе погълнал почти напълно.
— Ти не си… тя. — Гласът му бе съвсем слаб и отдалечен. — Никога не можеш да я замениш.
И тогава тя полетя назад и същото се случи с ума му.
38
Томас се събуди в мрака. Имаше чувството, че са го натикали в някакъв древен прибор за мъчения и сега забиват бавно пирони в главата му.
Изстена и се сепна, когато звукът отекна и се върна назад като удар. Опита се да се овладее, но болката бе почти нетърпима. Все пак успя да запази мълчание и понечи да вдигне ръка…
Ръцете не го слушаха. Нещо ги държеше, притиснато плътно в китките му. Тиксо. Опита се да изрита с крака, но те също бяха вързани. От напъните го заля нова вълна на болка и той застина неподвижно, като стенеше тихо. Зачуди се колко ли време е бил в безсъзнание.
— Бренда? — прошепна. Нямаше отговор.
Блесна светлина.
Ярка и заслепяваща. Той затвори очи, сетне повдигна леко клепачи. Пред него стояха трима, лицата им бяха скрити в сянка, тъй като светлината идеше отзад.
— Събуди се, събуди се — произнесе един дрезгав глас. Някой се изкиска.
— Искаш ли още от огнения сок? — попита женски глас. Отново кикот.
Томас най-сетне привикна със светлината и отвори напълно очи. Седеше на дървен стол, ръцете му бяха пристегнати с тиксо за облегалките, краката — завързани за краката на стола. Пред него стояха двама мъже и една жена. Русолявият, високият грозник и жената с конска опашка.
— Защо не ни видяхте сметката още на улицата? — попит Томас.
— Да ви видим сметката? — повтори русолявият. Преди гласът му не беше дрезгав, а сега звучеше като някой, прекарал часове в надвикване на дансинга. — Ти за какви ни вземаш — за банда мафиоти от двайсети век? Ако искахме да ви видим сметката, отдавна да сте мъртви, прострени в локва кръв на улицата.
— Не сме искали да ви убиваме — добави жената. — Това разваля качеството на месото. Обичаме да ядем жертвите си, докато са още живи. Докато дишат. Да се натъпчем колкото се може повече, преди да им изтече кръвчицата. Не е за вярване колко вкусни и сочни са тогава…
Високият се разсмя, но Томас не можеше да определи дали жената се шегува. Побиха го тръпки.
— Майтап бе — рече русолявият. — Ядем човешко месо само когато съвсем се отчаем. Човешкото месо има вкус на свинска фъшкия.
Нов изблик на смях. Дори не беше смях, а кикотене. Томас не можеше да разбере дали са сериозни — със сигурност обаче умовете им бяха поели в друга посока…
Русолявият се засмя за пръв път, откакто Томас се бе запознал с него.
— Пак шегички. Не сме от съвсем превъртелите. Но предполагам, че хората наистина не са особено вкусни.
Високият и жената кимнаха.
„Тези май здравата са изкукали” — помисли си Томас. Дочу приглушено стенание вляво и обърна глава. Бренда беше в ъгъла на стаята, завързана като него. Но и устата й бе залепена и той предположи, че е оказала по-яростна съпротива от него. Явно току-що се бе събудила и веднага щом видя тримата побърканяци, започна да извива тяло и да се дърпа. Очите й пламтяха.
Русолявият я посочи. В ръката му по вълшебен начин се бе появил пистолетът.
— Млъквай! Млъквай, инак ще ти пръсна мозъка по стената!
Бренда притихна. Томас очакваше, че ще започне да хленчи или да плаче. Но не го стори и той се почувства глупаво. Вече му бе показала колко твърда може да бъде.
Русолявият отпусна пистолета до тялото си.
— Така е по-добре. Мили боже, трябваше да я застреляме още когато започна да крещи. И да хапе. — Той погледна ръката си, на която имаше кървава резка.
— Тя е с него — рече жената. — Не можем да я убием — поне засега.
Русолявият взе един стол от отсрещната стена и седна на няколко крачки пред Томас. Другите последваха примера му. Русолявият постави пистолета на бедрото си, с обърнато към Томас дуло.