— Добре — поде той. — Има доста неща, за които да си поговорим. Няма да се пазаря с теб. Излъжеш ли ме, или решиш ли да мълчиш, ще те гръмна в крака. После в другия. Третият път куршумът ще е за хубавото личице на твоето момиче. Предполагам, можеш и сам да се досетиш какво ще стане четвъртия път, когато ме ядосаш.
Томас кимна. Щеше му се да вярва, че е твърд и непреклонен, че няма да се поддаде толкова лесно. Но здравият разум надделя. Беше завързан, без оръжие, без съюзници, без нищо. От друга страна, едва ли имаше какво да крие. Беше готов да отговаря на всички въпроси. Нямаше никакво желание да получи куршум в крака. И се съмняваше, че човекът отсреща блъфира.
— Първи въпрос — започна русолявият. — Кой си ти и защо името ти го има на всички табели из този шибан град?
— Името ми е Томас. — Още щом го каза, лицето на русолявия се изкриви от гняв. Томас си даде сметка каква глупава грешка е направил. — Но вие вече го знаехте. Виж, как стигнах тук, е доста странна история и не съм сигурен, че ще ми повярвате. Но се кълна, че казвам истината.
— Не си ли пристигнал с берга като всички нас? — попита жената.
— Берга? — повтори учудено Томас. Не знаеше какво означава това и само поклати глава. — Не. Излязохме от подземен тунел на трийсетина мили южно от града. Преди това преминахме през едно нещо, което се нарича равнотранспорт. А още по-рано…
— Почакай, почакай — вдигна ръка русолявият. — Равнотранспорт? Бих те застрелял още сега, но няма начин да си го измислил на момента.
Томас смръщи озадачено чело.
— Защо?
— Защото трябва да си голям глупак, за да опиташ да се измъкнеш с една толкова очевидна лъжа. Пристигнали сте с равнотранспорт? — Мъжът бе смаян.
Томас погледна останалите побърканяци и установи, че те също са слисани от чутото.
— Да. Какво му е толкова трудното за вярване?
— Имаш ли изобщо представа колко е скъп равнотранспортът? Показаха го пред обществото малко преди да започнат слънчевите изригвания. Само правителствени организации и милионери могат да си го позволят.
— Е, предполагам, че тези типове имат доста пари. Така го нарекоха. Равнотранспорт. Една сивкава стена, която гъделичка като леден полъх, когато минеш през нея.
— Кой го е нарекъл така?
— Трябва да е бил някой от ЗЛО. Подложиха ни на някакъв експеримент. Наистина не зная много. Ние… спомените ни бяха изтрити. Част от моите се върнаха, но са много объркани.
Известно време русолявият го разглеждаше мълчаливо. Накрая рече:
— Навремето, преди изригванията, бях адвокат. Познавам, когато някой лъже. Много ме биваше в това.
Томас кой знае защо почувства облекчение.
— Тогава знаеш, че аз не те…
— Да, зная. Искам да чуя всичко докрай. Започвай да говориш.
И Томас заговори. Инстинктите му подсказваха, че тези побърканяци са като всички останали — пратени тук да живуркат, докато им е отредено от съдбата. Просто се опитваха да намерят някакъв изход и това бе всичко. Както би постъпил всеки друг на тяхно място. Срещата с момче като него, пратено от странно място, им се струваше чудесна възможност. На тяхно място Томас вероятно щеше да направи същото. Но без пистолета и тиксото.
Разказа почти всичко, което бе казал предния ден на Бренда. За лабиринта, бягството, спалното помещение. Как са им възложили задачата да прекосят Обгорените земи. Подчерта колко е важно това и че в края на изпитанието ги очаква някакъв лек. Тъй като бяха изгубили възможността да се възползват от помощта на Хорхе, може би тези хора биха могли да ги преведат през останалата част от маршрута. Освен това изрази загрижеността си за другите езерни, но когато попита дали някой ги е виждал, отговорът бе отрицателен.
И този път не спомена нищо за Тереза. Не искаше по никакъв начин да излага живота й на риск, макар да не знаеше как би могло това да стане с приказки. Послъга малко и за Бренда. Е, не беше точно лъжа. Просто премълча, че не е с него от самото начало.
Когато стигна до мястото, където срещнаха тримата в уличката, той въздъхна и се намести в креслото.
— Ще може ли сега поне да ме развържете?
— Ти как мислиш? — обърна се високият към русолявия. Лицето му оставаше безизразно и нямаше как да се разбере дали е повярвал на историята. В този момент отвън долетя глъчка.
Чу се тропане по тавана, викове. Звучеше като десетки бягащи хора. Трескави стъпки. Подскачане, трополене. Пак викове.
— Трябва да ни е намерила още една група — рече русолявият и лицето му внезапно пребледня. Той се изправи и даде знак на другите двама да го последват. Само след няколко секунди те изчезнаха нагоре по стълбите. Томас чу да се отваря и затваря врата. Хаосът отгоре продължаваше.