— Тереза! Не постъпвай така с мен!
Този път го удариха с юмрук в корема и той изпъшка. Опита се да се превие, но не можеше заради проклетия чувал. Призля му, едва се сдържа да не повърне.
— Тъй като очевидно не те е грижа за себе си — чу гласа на Тереза, — проговориш ли отново, ще започнем да стреляме по приятелите ти. Ясно ли ти е?
Томас не отговори, само изхлипа болезнено. Наистина ли вчера вярваше, че животът му е започнал да се оправя? Бяха го излекували, беше се измъкнал от града на побърканяците и до безопасното място оставаха само няколко дена път. Трябваше да е по-голям реалист след всичко преживяно досега.
— Повече няма да предупреждавам! — извика Тереза. — Ако някой тръгне след нас, пускаме стрелите!
Томас едва различаваше очертанията й пред себе си. Тя коленичи до него и доближи уста до чувала. След това зашепна:
— Пречат ми да разговарям с теб телепатично. Помни какво ти казах — имай ми доверие.
Томас бе толкова изненадан, че направо зяпна.
— Какво му приказваш? — попита едно от момичетата, които държаха въжето.
— Нека знае колко се наслаждавам на моето отмъщение. Нещо против?
Томас не бе я чувал да говори толкова арогантно. Или беше наистина много добра актриса, или ставаше нещо необяснимо. Като раздвоение на личността например.
— Радвам се, че се забавляваш — отвърна момичето. — Но трябва да побързаме.
— Зная — рече Тереза. Тя сграбчи Томас за главата и го дръпна рязко. После неочаквано отново допря устни в чувала. — Стискай още малко. Скоро ще свърши.
Томас не знаеше какво да мисли. Дали пък не му се подиграваше?
Тя го пусна и се изправи.
— Добре, да се махаме. А ти гледай да удариш колкото се може повече камъни по пътя.
Момичетата тръгнаха напред и го задърпаха след себе си. Усещаше грубата и неравна земя под чувала. Зеблото почти не предпазваше тялото му. Болеше го навсякъде. Той се изви и се опита да посреща ударите с подметки. Но си даваше сметка, че няма да издържи още дълго.
Тереза вървеше до него, докато го влачеха. Едва различаваше очертанията й през дупките в чувала.
После Миньо извика нещо, но Томас не успя да различи думите му. Той обаче продължаваше да вика и най-сетне Томас долови — сред обидите и оскърбленията към момичета, че казва „ще те намерим”, „дойде времето” и „оръжия”.
Тереза за пореден път стовари юмрук в корема му и гласът на Миньо замлъкна.
През пустинята и неравните камънаци тялото на Томас продължаваше да подскача, теглено от двете момичета.
Какви ли не ужасни картини се редяха в ума на Томас, докато го влачеха. Краката му отслабваха с всяка изминала секунда и знаеше, че скоро няма да може да се предпазва от ударите. Представяше си на какво ли е заприличала кожата му.
Но това едва ли имаше значение, след като възнамеряваха да го убият.
Тереза му бе казала да й има доверие. И въпреки случилото се от последния час той се опитваше да й вярва. Възможно ли бе обаче всичко, което бе направила, откакто се появи в компанията на група Б, да е само театър? Ако не е, защо продължаваше да му шепне, че трябва да й се довери?
Скоро вече му бе трудно да се съсредоточи заради болката. Мислите му бяха изцяло заети как да се предпазва, преди да са го одрали напълно.
Спаси го планината.
Когато поеха по стръмния склон, стана ясно, че е далеч по-трудно да го влачат, отколкото по равния терен. Опитаха се да го дърпат на резки тласъци, като си почиваха и отново го теглеха за по няколко крачки. Най-сетне Тереза заяви, че ще е по-лесно, ако го носят за глезените и раменете. И че трябва да го правят на смени.
На Томас му хрумна една толкова очевидна мисъл, че се усъмни да не би да е пропуснал нещо важно.
— Защо просто не ме оставите да вървя? — извика той със сподавен глас. — Нали имате оръжия? Какво мога да ви сторя?
Тереза го изрита в хълбока.
— Млъквай, Томас. Не сме глупачки. Ще те влачим, докато твоите приятелчета престанат да ни виждат.
— Какво? Защо? — не се сдържа той.
— Защото така ни е наредено. А сега си затваряй устата!
— Защо му го каза? — попита едно от момичетата.
— Че какво значение има? — тросна се Тереза. — И без това ще го убием. Кого го е грижа, че знае какво ни е било наредено?
„Наредено — помисли си Томас. — От ЗЛО”.
Друго момиче се обади:
— Вече едва ги различавам. Веднага щом стигнем онази цепнатина, ще ги изгубим от поглед и никога няма да могат да ни намерят. Дори и да ни последват.