Тереза се обърна към Арис и изключи фенерчето.
— Изглежда, всичко е наред — съобщи тя.
Арис завъртя глава към Томас, който не откъсваше поглед от странното помещение.
— Точно както го описаха.
— Значи… това е, така ли? — попита Тереза.
Арис кимна, премести ножа в другата ръка и го стисна здраво.
— Това е, Томас. Сега бъди добро момче и влез вътре. Кой знае, може това да е голямото изпитание. И след като го издържиш, да те пуснат и пак да станем добри приятели.
— Млъквай, Арис! — скастри го Тереза. Това бе първото нещо, казано от нея от доста време насам, заради което Томас не би искал да я удари. Тя дори се обърна към него, ала избягваше погледа му. — Да приключваме.
Арис размаха острието и посочи на Томас, че трябва да тръгне нататък.
— Хайде. Не ме карай да те влача.
Томас го изгледа с безизразно лице, докато обмисляше разни възможности. Внезапно го завладя паника. Сега или никога. Да се бие или да умре.
Той погледна към отворената врата и закрачи бавно нататък. С три крачки преполови разстоянието. Тереза се бе изправила, готова да се намеси, в случай че предприеме нещо. Арис държеше ножа прицелен в тила му.
Още една стъпка. И още една. Сега вече Арис бе вляво от него, на две-три крачки. Тереза бе отзад, а разтворената врата точно отпред.
Той спря и се обърна към Арис.
— Как изглеждаше Рейчъл, докато се давеше в собствената си кръв?
Беше заложил на този ход, колкото и да бе рискован. Арис застина със слисано изражение и това бе частицата от секунда, от която Томас се нуждаеше.
Той скочи върху него и замахна с ръка да избие ножа. Металното острие издрънча на земята. Томас стовари десния си юмрук в корема на Арис, поваляйки го долу. Готвеше се да продължи с ритници, но чу звън на метал. Повдигна глава и откри, че Тереза държи копието насочено към него. Погледите им се срещнаха за миг, после тя се нахвърли. Томас размаха ръце да се защити, но бе твърде късно — дръжката на копието се завъртя и го удари в слепоочието. Пред очите му бликнаха звезди, сега вече трябваше да полага всички сили, за да остане в съзнание. Докато падаше, разпери ръце, за да се предпази.
Тереза изкрещя и миг по-късно дръжката се стовари отново — този път върху тила му. Томас усети, че нещо лепкаво се стича от слепоочието му. Болката бе толкова силна, като че го бяха посекли с брадва. Тя изпълни цялото му тяло и той усети, че му призлява. Успя да се повдигне от земята и да се обърне по гръб тъкмо когато Тереза вдигаше отново копието.
— Влизай в стаята, Томас — нареди тя, като дишаше тежко. — Влизай вътре, инак ще те ударя отново. Кълна се, ще те удрям, докато издъхнеш.
Арис се бе изправил и застанал до нея.
Томас се сви рязко и изрита и двамата в коленете. Те извикаха, олюляха се и тупнаха един върху друг. Томас все още не можеше да се съвземе от ужасната болка. Продължаваше да вижда блещукащи точки, светът се въртеше около него. Той изстена, обърна се по корем и напъна мускули да се изправи. Ала не се бе надигнал и няколко сантиметра, когато Арис се метна отгоре му и го притисна обратно. Подпъхна ръка под главата на Томас и го стисна за шията.
— Влизаш в стаята — рече задъхано Арис. — Тереза, помогни ми!
Томас вече нямаше сили да се съпротивлява. Двата удара по главата бяха изстискали и последните му сили, сякаш мускулите му вече не се подчиняваха на командите от мозъка. Тереза се наведе и го хвана за ръцете, след което започна да го влачи по земята към отвора. Арис го тикаше отзад. Томас отново зарита с крака, но бе твърде слаб. Усети как каменистият под стърже болезнено кожата му.
— Не го правете — зашепна отчаяно. — Моля ви… — Виждаше само белезникави проблясъци. Сигурно имаше мозъчно сътресение.
В полусъзнание усети, че тялото му преминава през прага, Тереза опря гърба му на хладната метална стена, прекрачи го и помогна на Арис да натикат вътре и краката. Сега вече лежеше свит като захвърлен вързоп. Нямаше сила дори да ги погледне.
— He — едва прошепна той. Кой знае защо в съзнанието му изплува образът на Бен, когато го прогонваха от Езерото. Странен момент да си спомни за него, но сега знаеше как се е чувствало хлапето преди вратата на лабиринта да се затръшне завинаги.
— Не — повтори, но нямаше представа дали са го чули. Болеше го всяка фибра на тялото.
— Защо упорстваш? — попита Тереза. — Само си затрудняваш живота. И нашия също!