— Знаете ли с какви средства се е издържала?
Фрида видя как челюстта му помръдна. Лицето му пребледня.
— Тя имаше проблеми. Мисля си, че може би е взимала наркотици. От доста години не се хранеше добре.
— Тези нейни приятелки. Знаете ли имената им?
Дос поклати отрицателно глава.
— Познавах приятелките ѝ, когато бяха по-малки. Например Агнес, с която сте се срещнали. Бяха приятни момичета, смееха се много, когато бяха заедно, ходеха по магазините, мислеха се за по-големи, отколкото всъщност бяха. Но тя се откъсна от тях, намери си нова компания. Нито веднъж не ги доведе вкъщи, нито пък ме запозна с тях.
— Когато напусна дома ви, имате ли представа къде е отишла да живее?
Той отново поклати глава.
— Някъде в района. Но мисля, че след това се е преместила надалеч.
— Съобщихте ли в полицията, че е изчезнала?
— Тя беше почти на осемнайсет. Веднъж толкова се разтревожих, че отидох в полицейския участък. Но когато казах на каква възраст е, полицаят в приемната отказа да напише рапорт.
— Кога беше това? Имам предвид последния път, когато я видяхте?
— Господи! — каза той накрая. — Преди повече от година. През ноември по-миналата година. Наистина ми е трудно да повярвам. Докато работя в градината, все си мисля, че ей сега ще влезе през вратата, както правеше преди.
Фрида го изслуша замислено.
— Добре ли сте? — попита Дос.
— Защо казвате това?
— Може би и аз не изглеждам кой знае колко добре, но ми се виждате бледа и уморена.
— Вие не знаете как изглеждам обичайно.
— Казахте, че днес е почивният ви ден. Така ли е наистина?
— Да. В общи линии.
— Вие сте психоаналитик. Разговаряте с хора.
Фрида стана, готвейки се да си тръгне.
— Точно така — отвърна тя.
Дос също се изправи.
— Трябваше да намеря някого като вас за Лайла — каза той с горчивина. — Мен не ме бива за това. Не умея да водя разговори. По-добре се справям, когато правя нещо с ръцете си. Но с вас лесно се общува. — Той се огледа наоколо със смутен вид. — Ще потърсите ли Лайла?
— Ще ми е трудно да се ориентирам откъде да започна.
— Ако чуете нещо за нея, ще ми се обадите, нали?
На излизане Дос намери къс хартия, написа телефонния си номер и го подаде на Фрида. Докато го взимаше, ѝ хрумна да го попита:
— Тя подстригвала ли ви е някога косата?
Той попипа с длан голото си теме.
— Никога не съм имал много коса за подстригване.
— А вие нейната?
— Не. Тя имаше разкошна коса. Много се гордееше с нея. — Той се усмихна пресилено. — Никога не би ми позволила да се доближа до косата ѝ. Защо ме питате?
— Заради нещо, което Агнес каза.
Когато излезе на улицата, Фрида погледна отново в картата си и тръгна, но не обратно към станцията, където беше слязла, а към следващата спирка на метрото. До нея имаше две-три мили. Нямаше нищо против да отиде пеша до нея. Имаше нужда от движение, освен това се чувстваше по-бодра и енергична, защото трябваше да повърви из напълно непознат за нея район, където никога преди не беше стъпвала. Тя се озова на двулентов път, по който с грохот летяха камиони. От двете страни на шосето се виждаха жилищни комплекси от онези, които са били построени е, бързи темпове след войната и сега вече се рушаха. Някои от апартаментите бяха със заковани дъски по прозорците, други имаха пране, простряно на малките им балкони. Мястото не беше много подходящо за разходка, но не след дълго тя свърна по една улица с малки терасовидни къщи от викторианската епоха и наоколо отново стана тихо. Въпреки това се чувстваше неспокойна толкова далеч от дома си.
Когато наближи метростанцията, Фрида мина покрай телефонна кабина и се спря. Вътре дори нямаше телефон; очевидно бе изтръгнат от вандали. Вгледа се по-отблизо. По стъклените стени бяха залепени многобройни стикери с обяви: млад модел, преподавателка по чужд език, много строга учителка, елитни компаньонки. Тя извади бележник от чантата си и си записа телефонните номера. Това ѝ отне няколко минути и двама тийнейджъри, които минаваха наблизо, започнаха да се кикотят и да ѝ подвикват нещо нецензурно, но тя се направи, че не ги чува.
Когато се върна вкъщи, Фрида се обади по телефона.
— Агнес?
— Да.
— Обажда се Фрида Клайн.
— О, открихте ли нещо?
— Не открих Лайла, ако това имаш предвид. Изчезнала е. Баща ѝ не може да я намери. Новината не е добра, но си помислих, че може би ще искаш да узнаеш.
— Да. Да, разбира се. Благодаря ви. — Тя замълча за миг. — Ще отида в полицията, за да съобщя за изчезването ѝ. Трябваше да го направя още преди месеци.